— Какво стана с нея? — Обзе я лошо предчувствие.
— Умря. — Гласът му беше само дрезгав шепот.
— Нали Фредерик не е… — Арабела нямаше сили да довърши въпроса си.
— Не съвсем. Обаче семейството й в пристъп на морално възмущение я изпрати при далечни роднини на островите Нови Хебриди, където след няколко месеца се зарази от тиф и почина. — Гласът му беше спокоен, тонът — делови, почти безчувствен. Ала Арабела разбра, че историята го е потресла. Сложи ръка на бедрото му и попита тихо:
— Няма ли да ми разкажеш цялата история, Джак?
— Трудно ми е да говоря за лични неща — призна той.
— Никой не го знае по-добре от мен. — Тя седна и го погледна разочаровано. — След като не искаш да ми разкажеш нещо, което ме засяга непосредствено, не бива да се сърдиш, че разпитвам други хора. Не можеш да имаш всичко, Джак.
Той помълча малко и кимна.
— Да, трябва да призная, че имаш право. — Привлече я към себе си и притисна главата й на рамото си. — Е, добре, имаш право да чуеш цялата история. Това се случи преди двайсетина години. Тъкмо бях навършил пълнолетие.
— А Фредерик е бил на трийсет — пресметна бързо Арабела.
— Да, и вече на път към саморазрушението — отвърна той с леден тон. — Историята е съвсем обикновена. Аз бях влюбен в една дама, много млада, на седемнайсет години. Брат ти също реши, че я иска. Предполагам, че се е влюбил в богатството й, но това е недостойна мисъл. — Сарказмът му беше убийствен. — Тя отговори на моите чувства, не на неговите, и той я отвлече с намерението да се ожени за нея в Шотландия. Настигнах ги на втория ден. Принудих Фредерик да се бие с мен и го раних тежко. Ала доброто име на дамата бе разрушено завинаги.
— Защо не се ожени за нея, за да възстановиш доброто й име? — Арабела вдигна глава и го погледна втренчено.
— Според семейството й аз не бях подходящ кандидат за ръката й — отвърна сухо той и натисна главата й върху рамото си. — За съжаление предпочетоха да пожертват дъщеря си пред моралните скрупули. Тогава не се ползвах с добро име в обществото и тъй като бях на път да проиграя семейното богатство, те имаха известно право. Поне днес съм на това мнение.
— Загуби ли семейното богатство? — попита Арабела, любопитна, но и леко шокирана.
— Да, но после спечелих още по-голямо.
— На игралната маса.
— Да, мила моя, на игралната маса.
— Значи си невероятно добър. — В гласа й имаше уважение. — В играта всичко зависи от късмета.
— Не само от късмета. Днес се опитах да ти покажа точно това. Един глупав младок загуби състоянието си само за една седмица. Това стана в Брюж.
— А после си повторил същото с брат ми. — Арабела бе скрила лице на гърдите му и отчаяно търсеше начин да заговори отново за последната му среща с Фредерик.
— Би могло да се нарече навик — отвърна той с лека самоирония.
— Нищо чудно, че те смятат за дявол в човешки образ.
Джак избухна в тях смях и стисна ръката й.
— А сега аз искам да чуя признанието ти. Къде е писмото, което си взела от касетката ми?
— Ох… — Арабела издиша шумно. — В писалището ми.
— Защо не ми каза нищо? — Той се надигна и хвърли няколко цепеници в огъня.
За момент Арабела се заплесна по задните му части, по стегнатите, мускулести бедра. Това беше само рефлекс и трая не повече от секунда. Страстта бе угаснала. Внезапно осъзна голотата си и сложи ръце на гърдите.
— А ти защо не го изпрати? — попита агресивно.
Джак зарови пръсти в косата си и се извърна от огъня.
— Тогава много държах да ти попреча да имаш алтернатива на моето предложение. Исках малко време, за да те убедя да се омъжиш за мен. И когато всичко се уреди, реших, че няма смисъл да изпращам писмото. А после напълно го забравих. Честно.
— Не беше честно.
Той кимна замислено.
— Вероятно
Арабела смръщи чело и прехапа устни. След малко попита:
— Защо толкова държеше да се ожениш за мен, та не се спря дори пред измама?
Джак се уви в халата си и едва тогава отговори:
— Обикновено получавам, каквото искам. Искахте и колкото повече ти се съпротивляваше, толкова по-желана ставаше.
Незнайно защо този неприкрито егоистичен отговор прозвуча много честно. Арабела стана и наметна халата, който грижливата Беки беше разпростряла на леглото.
— Нямаше ли поне малко угризения на съвестта?
— Да, малко — ухили се той.
— Добре, но защо толкова ме искаше? — настоя тя.
Джак напълни две чаши с коняк от гарафата на скрина и заговори с гръб към нея:
— Сигурно за да проявя великодушие. Заради мен ти бе изгубила закрилата на семейството си и смятах, че е редно да ти предложа своята. Освен това имах нужда от съпруга и срещнах теб. Всичко се събра на едно място.