— Нито за миг не можеш да ги заблудиш. Не искаш ли да поздравиш гостите ни? Маркиз дьо Фронтенак няколко пъти попита за теб.
Джак не можеше да откаже да поздрави гости в дома си.
— Исках да се преоблека — обясни сърдито той и се обърна. — Но мога и така. — И я последва в салона.
Арабела наля чай на група дами в ъгъла на салона и наостри уши да чуе какво говореше съпругът й с Фронтенак. Присъствието на Джак не й позволяваше да продължи тайните си разследвания за съдбата на виконт и виконтеса дьо Вилфранш. Досега бе разбрала, че контът е бил екзекутиран преди две години, а жена му, сестрата на Джак, е изчезнала. Никой не знаеше дали името й е било в някой от списъците с екзекутирани, които революционните трибунали публикуваха всеки ден. Но при кървавата баня във Франция това не беше учудващо. Шарлот можеше да е загинала на гилотината или да е умряла в някой затвор.
Въпреки това Арабела беше убедена, че не само Джак знае всичко за съдбата на сестра си. Че има и други хора, които могат да й кажат истината. Истина, която представляваше ключ към тайните на мъжа й.
Шум в преддверието предизвика пълна тишина в препълнения салон. На прага застана Тидмут и съобщи тържествено:
— Техни кралски височества принцът и принцесата на Уелс. — Поклонът му беше почти до коленете.
Мъже и жени се надигнаха, направиха реверанси, поклониха се, произнесоха почтителни поздравителни фрази. Принцът влезе важно, изпъчил корем, младата му жена ситнеше след него. Макар да влезе с вдигната глава, на бузите й горяха две червени петна. Арабела усети как в сърцето й се надигна гняв. Джордж се държеше като дивак. Първоначалната й преценка за него беше абсолютно правилна. Да, понякога беше остроумен и интелигентен, но преди всичко беше своенравен и арогантен и не беше способен на самокритичност. Нямаше никакво право да се отнася така неуважително към жена си.
Тя излезе напред и поздрави:
— Добре дошли, сър, добре дошли, мадам. — Усмихна се на принцесата и попита: — Желаете ли чай?
— По дяволите, не, мадам — изгърмя принцът. — Червено вино… Джак, скъпи мой, нека донесат една бутилка от най-доброто.
— Разбира се, сър — отвърна равнодушно херцогът и махна на иконома. — Тидмут, бутилка от реколта осемдесет и три.
Все така усмихната, Арабела повтори въпроса си към принцесата:
— Желаете ли чай, мадам?
— Благодаря, лейди Арабела. — Каролина се усмихна царствено и в същото време благодарно. Седна на посоченото й място и пое чашката. Говореше английски много добре, на френски малко се запъваше, но постепенно разговорът между дамите се оживи. Най-новата мода, операта, раждането на сина на пруския крал…
Арабела седеше сред дамите и се правеше, че се интересува от разговора. Наливаше чай, от време на време казваше по нещо, но се ограничаваше в усилията си принцесата да се чувства добре. Каролина често-често поглеждаше към съпруга си, който пиеше и се смееше и оживено разговаряше с херцог Сен Жюл и групата политически активни французи.
— Лейди Джърси, ваша светлост — съобщи Тидмут и Арабела за миг загуби дар слово.
Принцесата пребледня. Появата на любовницата на съпруга й беше недопустима дързост. Принцът веднага се обърна към вратата със сияеща усмивка.
— Скъпа лейди Джърси — извика той и се запъти към нея с протегнати ръце. — Каква възхитителна случайност. — Взе ръцете й, изправи я от реверанса и я целуна по двете бузи.
— О, надали може да се нарече случайност — отвърна тя с тих смях и пламтящ поглед. — Аз знаех, че днес ще посетите херцога.
— Нахално момиче — пошепна в ухото й той и леко я плесна по бузата. — Влезте, влезте и изпийте чаша от прекрасното червено вино на Джак.
Така лейди Джърси се присъедини към кръга на господата. След малко Арабела стана и отиде при тях.
— Добър ден, лейди Джърси. Искате ли да седнете при нас до огъня? — И посочи групата, която току-що бе напуснала.
Джак веднага забеляза гневните искри в златнокафявите зеници на жена си и изтръпна.
Лейди Джърси вдигна лорнета си, огледа дамите пред камината и вдигна чашата си.
— Не, не мисля, че желая да седна там, лейди Арабела. Тази компания ми харесва повече.
— Аха — изрече Арабела със скована усмивка. — Мъжът ми тъкмо се канеше да предложи на негово височество партия пикет. Ако желаете да ги наблюдавате… — Обърна се към принца и заяви с многозначителна усмивка: — Сигурна съм, че лейди Джърси ще ви донесе късмет, сир.
Принцът реагира недоволно. Дори само намекът, че той има нужда от късмет в хазартната игра, улучваше болезнено гордостта му. Особено когато противникът му беше херцогът, известен като непогрешим играч. Колкото и да ценеше компанията на любовницата си извън игралната маса, той нямаше никакво намерение да й позволи да го гледа как играе. Както правилно бе предположила Арабела, перспективата да поиграе пикет с Джак беше много по-привлекателна от близостта на лейди Джърси.