— Тя пристигна в Лондон едва наскоро — обясни Бисонвил. — Била е близка приятелка с виконтеса дьо Вилфранш.
Сърцето на Арабела направи огромен скок.
— Със сестрата на съпруга ми? — Улови ръката на дамата и предложи: — Да отидем малко настрана, фойерверките са оглушителни.
— Разбира се, ваша светлост.
Арабела побутна лорд Морпит, който следеше пиротехническото представление като омагьосан и не бе забелязал, че придружителката му е отклонила вниманието си.
— Морпит, имам да обсъдя нещо с виконтесата. Ще ме чакате ли тук?
— Но разбира се, скъпа моя. Бъдете спокойна — отговори лордът с обичайната си любезност и отново устреми поглед към спектакъла.
Арабела хвана французойката подръка и я отведе в близкия павилион, където в момента нямаше никой.
— Тук ще можем да се чуваме — каза тя, седна на една каменна пейка и посочи мястото до себе си.
Виконтесата също седна и се зае да подрежда огромните си поли. Арабела веднага изпита завист към многото пластове дамаска и кадифе, защото каменната седалка моментално бе охладила недобре защитените й задни части. Без да губи време в дълга уводи, тя попита бързо:
— Знаете ли нещо за виконтесата, мадам?
Жената въздъхна тежко.
— Със сигурност знам само, че е била арестувана и отведена в затвора Ла форс. Била е там, когато… — тя се разтрепери — през онази ужасна нощ… нощта на клането. Пазачите се нахвърлили върху затворниците и ги избили.
— Всичко? Никой ли не е успял да избяга?
Виконтесата поклати глава.
— Нямам представа, мадам. Точно след две нощи успях да премина в Австрия. До преди няколко седмици живяхме във Виена, после заминахме за Англия.
— Познавате ли мъжа ми? — Арабела се огледа виновно. Не правеше нищо нередно, като говореше с приятелка на сестрата на Джак, но въпреки това се надяваше той да не я види.
— Не, за съжаление не съм имала удоволствието — отговори виконтесата. — Моят мъж предпочиташе да живее в провинцията и рядко отивахме във Версай. Посещенията ни там никога не съвпадаха с визитите на херцога, но аз знам, че самопожертвователно е помагал на нашите приятели да се спасят от терора. — Тя избърса очите си с дантелена кърпичка и промълви: — Трагедия е, че тъкмо той, спасил толкова много хора, не можа да направи нищо за собствената си сестра.
— Да — прошепна Арабела, повече на себе си, отколкото на събеседницата си. Това ли обясняваше тъгата му? Болката и гнева? Ужасното съзнание, че не е успял да спаси сестра си сигурно беше тежък товар.
Мосю Бисонвил, който чакаше дискретно на входа на павилиона, се покашля и направи крачка към дамите.
— Извинете ме, ваша светлост, но мадам виконтесата бе поканена да вечеря в музикалния павилион с граф дьо Водрьой и гостите му.
Арабела с готовност стана от студения камък.
— Да, разбира се. Не бива да ви бавя. Много ви благодаря за разговора, мадам. Надявам се някой ден да ми дойдете на гости. При роднини ли сте се настанили?
— Да, благодаря ви, много сте любезна. — Виконтесата стисна протегнатата ръка. — С радост ще поговоря пак с вас.
— Позволете да ви отведа обратно при лорд Морпит, ваша светлост. — Мосю Бисонвил застана между двете дами и ги хвана подръка. Арабела кимна и само след няколко минути отново стоеше редом с лорд Морпит.
Фойерверките вече не я интересуваха. Толкова неща се бяха случили тази вечер, че желаеше да остане сама и да обмисли всичко. Докосна ръката на Морпит и помоли:
— Ако обичате да ме придружите до лодката ми, сър. Имам главоболие.
— Веднага, мадам. Както желаете. Не е ли по-добре да ви отведа при Джак? Видях го в ложата на лейди Белмонт.
— Не, благодаря — отказа категорично Арабела. — Не желая да преча на съпруга си да се забавлява. Ако нямате нищо против.
Лордът кимна с готовност.
— Позволете да ви придружа до Кавендиш Скуеър.
— В никакъв случай. — Арабела говореше с обичайната си енергичност, забравила, че има главоболие. — Лодкарят Джон ме очаква. Колата ми е на северния бряг. Аз съм в добри ръце.
Докато вървяха към пристана за лодки, Морпит се опита да я разубеди, но накрая бе принуден да я предаде в ръцете на лодкаря. Херцогинята наистина бе решителна жена.
— Ще уведомя Джак, че не се чувствате добре, мадам — предложи накрая.
Не, моля ви, не. — Арабела се настани на тапицираната пейка и изчака Джон да увие коленете й в одеяло. — Не искам да се притеснява за мен. — Усмихна се на Морпит и му подаде ръка. Гребците налегнаха веслата и се насочиха към средата на реката.
Когато лорд Морпит влезе в павилиона, Джак вдигна глава от картите си и го изчака да се приближи.