Фелиша Кингсли — Брак по сметка
1. Джема
Изглежда ми, че чакам с часове на този диван, мълчаливо в чакалнята. На масата има купчина вестници, всичките за финансови неща и стари списания на Юридическото общество без интерес за мен.
Вмъкнаха ме за срещата между един и два часа дори след като обясних, че трябва да съм в театъра сутринта, но нямаше алтернативи в програмата на Дерек Уортън.
Честно казано, не знам изобщо какво правя тук, или защо бях привикана, но киселата помощник секретарка, която ми се обади, не искаше да ми обясни.
Надявам се, че мама и татко не са докладвани от митническа полиция за „ароматните билки“, които донесоха от Индия.
Най-накрая масивните врати се отварят с глухо щракване на дръжката и Дерек излезе.
— Джема, заповядай, настанявай се — кани ме топло.
Дерек винаги е изглеждал по-възрастен от годините си и откакто пое студиото на баща си, тази негова характеристика е още по-очевидна: учтив, мил, усмихнат, но с вид на четиресет годишен. Класическите костюми и раираните ризи не помагат за олекотяване на фигурата.
— Бих искала да си поговорим и да разбера как си, и т. н., и т. н., но след малко повече от час актьорите излизат на сцената и трябва да ги гримирам. Адриана ще ме уволни, ако закъснея и днес, затова махай зъба, махай и болката — отсичам аз.
Освен че имам малко време, аз наистина се тревожа и затова се опитвам да стигнем направо до целта. Искам да знам защо съм тук имайки предвид факта, слава богу, че за двадесет и пет години никога не съм имала нужда от адвокати.
— Разбира се, предполагам, че си любопитна. Накратко, привиках те за нещо, свързано с баба ти Катриона.
— Дерек, не знам дали знаещ, но тя почина преди месец.
— Много добре информиран съм. Точно затова се отнася. По нейно време тя беше назначила баща ми за свой изпълнител на завещание. Междувременно аз поех отговорността за всички негови клиенти — той спира за кратко, за да се увери, че го слушам внимателно. — Баба ти остави завещание.
— Нямах идея. — Не съм виждала баба си от години, а малкото пъти, в които сме се виждали, със сигурност не сме си говорили за подобни неща.
— Това са доста пазени факти, дотолкова, че често бенефициерите не знаят нищо.
— Бенефициери?
Дерек се усмихва, издърпвайки лист хартия от лъскава папка. — За да вмъкна малко яснота: баба ти е лишила майка ти от наследство заради избрания и воден от нея начин на живот.
— Казвайки го така, майка ми изглежда като престъпник. Тя само е искала да се омъжи по любов, вместо с непознат, избран от моите баба и дядо.
— Оттогава за баба ти Катриона тя е недостойна за наследник. Тя нямаше да остави имуществото си — прости ми, цитирам думите й — „На една неудачница и на господин никой, съпруга й“ — казва той, след което ми показва листа. — Виждаш ли? Написано е точно тук, от собствената й ръка.
Поглеждам развяващия се лист. — Винаги съм смятала, че баба ми е била прекрасна жена — коментирам иронично.
— Така или иначе, Катриона е уредила наследството й да отиде при теб.
Отварям уста от учудване. Дъвката пада, но я улавям бързо, продължавайки да дъвча.
— При мен?
— Да, тя те посочва за наследник на нейното движимо и недвижимо имущество.
— Движимо? По дяволите! — Живея в студио, къде, по дяволите, да поставя всичките й движими имущества?
— Да, огромно състояние! Когато имаш повече време, ще намеря начин да ти направя инвентаризацията.
Само като си помисля за това, започвам да се въртя на стола, сякаш съм принудена да седя.
— Извиках те, за да те попитам дали възнамеряваш да приемеш, или пък да откажеш наследството.
— Да не ме имаш за луда? Разбира се, че приемам! Къде трябва да подпиша?
Изражението на Дерек става сериозно. — Има клауза за наследството.
— Клауза?
— Да, връзка, задължително условие — продължава той.
— Не започвай да говориш като адвокат…
— Баба ти е обвързала наследството с брака ти. Докато не се омъжиш, не можеш да влезеш във владение на имуществото.
— Така на два крака? Веднага? Сега?
— Не, Джема. Имаш цялото време, което искаш.
— Слава богу! Ще трябва да убедя Алехандро. Знаеш ли, че ходим от почти месец, но кой знае! Любовта прави чудеса! — Надничам към часовника над камината зад Дерек.
— Сега трябва наистина да тръгвам. Художественият директор вече ще бъде пред съблекалните, за да ми крещи.
— Казвайки това, ставам, обличайки бързо люляковото си яке от изкуствена кожа.
— Извинявай, Джема, този Алехандро има ли титла?
— Какво имаш предвид? — Не ми харесва проницателният му тон.
— Баба ти те посочва като наследник само в случай, че се омъжиш за човек от знатен произход с титла.
— Какво?! — възкликвам шокирано.
— Че си свободна да избереш съпруга си сред равните в Обединеното кралство… — след това Дерек възобновява четенето на завещанието: — …и Белгия и Дания. Не и Франция, защото е република.
Дерек сигурно е полудял. Поне аз мисля така. Вместо това той е много сериозен.
— Значи, никога няма да бъда наследник! И така, за какво ме привика? Това са глупости!
— Моят дълг е да те осведомя за всичко. Отказът ти е само 50 % от вероятността за отговор. Можеше да ми кажеш и „да“.
— Това е нелепо! Трябваше да ме лиши и мен от наследство! Всъщност не ме посочвай за нищо! Майка ми не се е омъжила по изчисления, нито пък аз ще го направя!
— Баба ти искаше различно бъдеше за теб.
— По дяволите баба ми и нейната мания за благороден род!
Дерек се опитва да ме успокои, докато ме изпраща до вратата.
— Завещанието остава валидно, докато официално не се откажеш. Приеми моя съвет: помисли за това на свежа глава, утре или вдругиден…
Сбогувам се разсеяно и мисля за баба си: бясна съм, никога не съм очаквала такава иронична развръзка!
Когато пристигам в театъра, актьорите вече са неспокойни заради закъснението ми от цял час. Да, защото след като излязох от студиото на Дерек, метрото спря без причина в тунела между и Чаринг Крос. Лондон относно точността не прощава.
Опитвам се да се промъкна в съблекалните, но Адриана вече ме чака, облегната в коридора, за да ми се накрещи добре. Тя е художествен ръководител, идва от Милано и всички я наричаме „фалшивата италианка“: лишена от чувство за хумор, никога не яде и работи през цялото време.
— Благодаря ти, че ни удостои с присъствието си. Бих искала следващите петнадесет минути да те накарам да се почувстваш неподходяща и некомпетентна, но шоуто скоро започва, а ти имаш цяла трупа за гримиране. Размърдай се! И започни първо с Анджелика, преди да получи пристъп на плач и да изгуби гласа си.
— Извинявай, Адриана. — Но тя вече ми обърна гръб, отивайки към Оливър, режисьора.
Истерични актьори! Гримирах всичките двадесет и трима души за рекордно време, десет секунди преди завесата да се вдигне.
Вземам комплекта и се придвижвам зад кулисите, готова да ги прегримирам на излизанията. Вече две години работя с трупата, по осем представления седмично, знам мюзикъла наизуст и знам точно кога и къде изпълнителите напускат сцената.
Първата година беше най-добрата, забавлявахме се, имаше много участия и бяхме страхотен екип.
Оливър все още беше женен за Медея, сопран и примадона на шоуто; Майкъл, обезумял шотландец с опасна склонност към алкохола, беше художественият ръководител и Сара, почти най-добрата ми приятелка, беше дизайнерът на костюми.
После Майкъл изпадна в етилова кома, и така Адриана го замести за постоянно; Оливър и Медея се разведоха; Медея смени трупата и на нейно място дойде нестабилната и емоционална Анджелика; Оливър изпадна в депресия и накрая Сара реши да опита късмета си в Бродуей и отиде в Ню Йорк.
Аз пък останах тук, закърпвайки сценичните дрехи в свободното си време с истерична примадона, садистичен художествен ръководител и режисьор с панически атаки.