— Съгласна съм. Няма нужда някой да знае нещо — отеквам.
Дерек кашля нервно. — Е, Ашфорд, може би на Портиа ще трябва да кажеш нещо, нали?
— Какво общо има Портиа?
— Коя е Портиа? — питам с любопитство.
— Да оставим Портиа на страна? Няма нужда да знае нищо!
— Добре — казва Дерек, вдигайки ръце в знак на предаване. — Само предложих…
— Предложи грешно, както често правиш напоследък! — Ашфорд отвръща.
— Както и да е, за мен ще е добре, ако остане в тайна. Представяш ли си родителите ми, ако разберат, че съм се омъжила за пари? Това би ги убило!
— А майка ми? Ако види Джема, ще се депортира в колониите!
— Вече нямаме никакви колонии — отбелязва Дерек.
— За майка ми — имаме.
Дерек преминава към положителната страна. — Напред с живота, приятели мои! До утре всичките ви проблеми ще бъдат решени. Джема, вече няма да се тревожиш да търсиш работа в тези театри от втора категория. Ти, Ашфорд, отново може да вдигнеш високо глава за мястото ти в обществото.
Ашфорд ме гледа право в очите. — И вярвам, че след утре никога повече няма да те видя.
Погледът ми отвръща на омразата му. — Можеш да си сигурен!
Как се облича за фалшива сватба? Тоест бракът е истински, но причините не са. Не обичам Ашфорд, той не ме обича и нямаме намерение да живеем заедно.
Ще бъдем само аз, Ашфорд, Дерек и държавният служител в анонимната зала и всичко ще бъде решено за оскъдните петнадесет минути, следователно визията трябва да е обикновена, нищо особено, нищо крещящо „прясна булка“.
Когато пристигам, Ашфорд крачи нагоре-надолу по стълбите на кметството отегчен, докато Дерек е встрани на телефона.
— Отне ти време да пристигнеш! — Ашфорд ме поздравява мило както винаги.
— Трябваше да изчакам родителите си да напуснат къщата, за да не им давам обяснения.
— Това не е мой проблем, не исках да зная причината, просто ти го казах да знаеш.
Изказването му събужда в мен чист гняв, което ме кара да му отвърна. — Както и да е, навреме или не, няма разлика. Промених решението си. Може би ще трябва да работя усилено в най-лошите театри в Лондон и да не намеря нищо по-добро от латиноамерикански танцьори, с които да ям пица за вкъщи в мазето си, но винаги съм била бедна, свикнала съм и не се страхувам да остана така цял живот. Тази вечер мислих доста и искам брак по любов. Ще трябва да си намериш някоя друга, която да ти даде пари. Що се отнася до мен, мога да се престоря, че наследството на баба ми никога не е съществувало.
Изразът на арогантност върху лицето му, отстъпва място на чистия ужас.
Жестикулира, би искал да каже нещо, виждам го в беда. Господи, благодаря ти за това шоу. За първи път този арогантен снобски аристократ е безмълвен.
— Виждаш ли, Ашфорд, показах ти, че невинаги може да имаш последната дума. Тъй като няма да те срещна след днес никога повече, поне получих това удовлетворение. И между другото, все още мисля да се оженя за теб, така че нека влезем вътре, нека направим това нещо и никога повече да не се виждаме.
Ашфорд ме хваща за лакътя и ме влачи към входа. — Знаеш ли какво си? Началото на нервен срив!
— Скъпи, бъди деликатен, ще се женим! — подигравам му се. — Любов мояяяя.
— Не го повтаряй, настръхвам.
Оставяме копия на документите си за самоличност и пребиваване и докато попълваме бюрократичните формалности относно брачната практика, служителката ни наблюдава с широко отворени очи.
Сигурно й изглеждаме като аномална двойка за двама бъдещи младоженци: тъмни лица, дълги муцуни, насечен глас и си дърпаме писалката от ръцете като две деца от началното училище.
— Ще се жените ли? — пита служителката.
— На какво Ви прилича? — казва Ашфорд кисело.
— Исках да съм сигурна…
Ашфорд й подава подписаните документи.
— Сега сте сигурна в това.
— Джема Пиърс и Ашфорд Паркър. Херцог на Бърлингам! Виж ти! Госпожице, намерили сте чаровния принц! — възкликва жената.
— Да, очарователен. Като треска — отговарям аз.
Служителката спира да задава въпроси, видимо дезориентирана, и ни подава номер. — Наредете се на опашката. Кога дойде вашият ред, държавният служител ще ви повика.
Пред нас се вие безкрайна опашка, така че се нареждаме мълчаливо.
— На опашка, сякаш сме в имиграционната служба. Колко ниско паднах — мърмори Ашфорд до мен.
— Потвърждавам, що се отнася до теб. Аз винаги съм била на дъното, така че не забелязвам разлика, освен твоето досадно присъствие.
Ашфорд изсумтява и се обръща, отмествайки поглед.
Красотата на един час минава, изтощително мъчение за мен, на токчета, без наличен стол. И най-вече през цялото време Ашфорд не говори. Дерек се шмугна в офиса на един прокурор, така че наистина няма с кого да си говоря, за да мине по-бързо времето. Изоставям Ашфорд, отивайки да си играя с колички с четиригодишно дете, чиято майка е пред нас. Тя е много щастлива да ми остави нейния син за известно време, затова събувам обувките си и започвам да играя на пода с него. Преструваме се, че аз съм контрольор на гаража и той трябва да паркира колите. Проблемът възникна, когато Келиб реши, че лъскавата обувка на Ашфорд е неравност, през която трябва да преминат всичките му колички.
При първия транзит Ашфорд отскача като пружина.
— Може ли да знам какво не е наред с теб? Това е просто играчка, не е резачка!
— Ако си се върнала на етап „детската градина“, избягвай да ме включваш и мен.
— Трябва да си зададеш въпроси защо след час в твоето присъствие, предпочитам компанията на четиригодишно дете — изтъквам аз.
Той свива рамене, сдържайки смеха си. — Всъщност няма защо да си задавам въпроси. Разбирам отлично защо ти е по-хубаво с четиригодишно дете.
Майката вдига Келиб от пода и се запътват към една от стаите, след което твърд глас съобщава за нашия ред.
Ставам от земята, докато Ашфорд вече е влязъл с големи крачки, така че, все още боса, се присъединявам към него пред държавния служител, който ще извърши събитието. Не бях забелязала колко е висок. Вярно е, че съм без токчета, но Ашфорд е наистина висок. За момент чувствам необяснимо страхопочитание, не можейки да видя нищо през рамото му.
Дерек подава папка с всичките ни документи.
— Другият свидетел? — пита служещият, без да вдига очи от папката.
Дерек поглежда към тавана, изсумтявайки раздразнено.
— Не сте достатъчен, трябват двама свидетели — посочва.
Дерек се опитва да си купи време. — Знам. Асистентката ми закъснява, но скоро трябва да пристигне…
— Нямам цял ден! — казва служителят, който е видимо раздразнен.
— Затова е Клер, служителката. Много пъти се случва двойките да идват тук, без да са прочели регулаторните изисквания. В тези случаи се включват някои от служителите.
Дерек прелита сякаш до офисите и се връща с Клер, секретарката, която ни даде да попълним документите.
След четвърт час служещият ни чете правата, пита Ашфорд дали го иска (неговото „да“ не е точно изпълнено с ентусиазъм), след това пита мен (за момент бих искала да шокирам половинката си, казвайки „не“), подписваме регистъра, след което ни обявява за съпруг и съпруга и ни изпраща.
Свърши се. Аз съм омъжена.
И СЪМ БОГАТА!
8. Ашфорд
Не съм толкова жалък, че да не се чувствам поне малко засрамен, че приемам пари от жена. Докато Джема подписваше всички тези чекове, исках да изкопая яма в пода на банката. Но трябва да знаем и как да рационализираме: технически това беше проста трансакция. Аз, да кажем, й дадох моето име, за да получи наследството, следователно нейните пари ще ги сметна като награда.
Това си мислех до вчера, когато се върнах у дома с олекнала душа, отново в мир със себе си и с банките.
Тази сутрин дори съм в еуфория. Първо, уверих майка си, че една седмица преди кралското посещение ще бъда уведомен, така че тя спокойно отиде в Бат, както беше планирала. Следователно, след по-малко от четири часа, между мен и нея ще има поне 200 километра обичливо разстояние.