Ашфорд също е там за мое огорчение, а Дерек изглежда доста смутен.
— Извинявам се на двама ви за случилото се, изтичането на информация във вестниците компрометира част от споразумението.
— Каква е тази миризма? — пита Ашфорд, подушвайки въздуха.
— Етерични масла — отговарям сухо. — Продължавай, Дерек, наистина искам да чуя твоите извинения.
— Служителката, която беше свидетелка, е хукнала към вестниците. Очевидно е маниачка на хрониката и когато се е озовала пред херцога на Бърлингам, който подписва документите за тайната светкавична сватба, това не й се струвало вярно.
— Дерек, заради това „изтичане на информация“ тази сутрин майка ми беше за усмирителна риза, вилня като фурия. Да не говорим за всички, които се обадиха, за да ни поздравят и да получат подробности за историята, за която не искам, дори да говоря.
— Предполагам — казва Дерек.
— На нас никой не ни се обади — казвам.
— Това е ясно — тонът на Ашфорд винаги е един и същ. Снобски и арогантен.
— Нещата са следните — отсича Дерек. — Разводът е изключен. Със заема, който ти даде, Джема има права, така че при развод може да ти поиска обратно всичко с лихвата, сега и веднага. Което ще рече една хубава ипотека върху един от твоите имоти и бих казал, че не е моментът. Що се отнася до теб, Джема, ако се разведеш след двадесет и четири часа от сватбата, която ти даде наследство от милиарди, това би била повече от достатъчна причина за всеки съдия да те обвини в измама.
Ашфорд си мърмори: — Когато започне да дрънка така, една от брилянтните му идеи е напът.
— Какво каза, извинявай? — пита Дерек.
— Нищо, продължавай — вдига рамене Ашфорд.
— Не ви остава друго, освен да се възползвате максимално от лошата ситуация.
И двамата го гледаме скептично. — Което означава?
— Което означава, че ако вашите, Джема, очакват да започнеш семеен живот със съпруга си и ако ти, Ашфорд, си заобиколен от хора, които са нетърпеливи да се срещнат със съпругата ти, единственото решение е да се преструвате, че живеете като двойка. Поне докато не мине определен период от време преди раздялата. Знам, че за една година доходите ти ще са достатъчни, за да върнеш парите на Джема.
Онемели сме. В стаята напрежението е осезаемо.
— Хайде, Ашфорд, имотът ти е огромен! Бихте могли да не се засичате с дни!
— Да не става и дума! В моята къща не я искам!
— О, много добре, значи ще се преместите в подземния апартамент на Джема.
— Не искам да живея с него! — След което с нисък глас казвам на Дерек: — В разцвета на сексуалната си зрялост съм и не възнамерявам да се затворя за една година!
Ашфорд пристъпва напред, намесвайки се. — Същото важи и за мен. Имам личен живот и искам да остане такъв.
— Струва ми се, че родителите ти са живели разделени в къщата през целия им брак, трябва да си експерт по темата! Това е само за кратко време. Никой няма да бъде скандализиран, ако след светкавичната сватба, в ежедневието осъзнаете, че не сте създадени един за друг и се разведете. Междувременно се опитайте да поддържате вид, за да запазиш образа си пред обществеността!
Отделяме няколко минути да помислим, след това Ашфорд заявява: — Това е осъществимо, но имам условия.
— Аз също — бързам да изтъкна.
— Отделни стаи — казва той.
— Не трябва да ти казвам нищо за това, което правя и къде отивам.
— На публичните събития си моя съпруга, насаме ти живееш своя живот, а аз моя.
— Искам да бъда свободна и да излизам с други мъже — повдигам.
— Добре, но няма да го правиш в моето имение. Имам много слуги, не искам да започнат да клюкарстват.
— Майка ти, тази — фурията, не искам да има нищо общо с мен.
— Майка ми вече замина за Бат, дори няма да я видиш и ако имаме късмет с нервния срив, който имаше тази сутрин, ще остане там достатъчно дълго, за да не я срещнем за хубав период от време.
— Значи, всичко е наред — обявява Дерек. — От сега нататък ще живеете в Денби Хол, насаме ще имате личен живот, а на публичните събития ще се представяте като двойка. — След това ни гледа удовлетворен. — За пореден път свършихме отлична работа.
10. Ашфорд
Заклещиха ме. Всичките ми планове отидоха на вятъра.
Трудно сдържам позивите на гняв, когато Джема се качва в колата ми и се насочваме към Денби.
Заведох я до тях, където събра нещата си в една чанта, хвърли я в задната част на купето и сега седи до мен, убита в облак от тамян, дори да не е пушачка на опиум в Шанхай.
— Далеч ли живееш? — пита ме тя веднага.
— Зависи какво имаш предвид под далеч.
— Не знам, далеч. Далеч от нормалното.
— Далеч от какво? — настоявам.
— Не можеш ли просто да отговориш на един въпрос? Винаги ли трябва да правиш от мухата слон?
Игнорирам опита й да ме дразни, обръщайки се към нея, усещам тръпка на ужас. — Хей, долу краката от таблото, ще го съсипеш.
— Ще разбереш, тази кола е стара!
Ерес! — Ретро е! Не е стара.
Джема свива рамене. — Щом казваш.
— Не е щом казвам, а просто е така. Това е от 1956 г. Не го казвам аз, а сертификатът.
— Защо не си купиш нова? — пита тя нахално.
— Защото тази ми харесва.
Изглежда, не иска да ми даде покой. — Колко време остава?
— Искаш да говориш до края на пътуването?
— Как се включва радиото, тук ли?
— Стой неподвижна, остави аз да го направя — казвам, отдалечавайки ръката й, която е опасно близо до копчетата.
Подобно на децата, щом музиката започне, тя се настанява на седалката, сякаш е хипнотизирана.
Не разбира ли, че би ми се искало да е прозрачна?
Малко преди да пристигнем в имението, се чувствам принуден да й направя някакво малко предисловие. Не е нужен тест за интелигентност, за да се разбере, че тя никога не е посещавала такива среди.
— Виж, Джема, почти пристигнахме, затова трябва да ти кажа някои неща. Първо, Денби Хол е семейната резиденция с имение и парк. Между портиери, градинари, слуги и готвачи има близо двадесет души. Това означава, че никога няма да бъдем сами и навсякъде ще има очи и уши, така че по-добре внимавай какво казваш, и гледай да не се изпуснеш за нещо. Знай, че никога няма да ти липсва нищо и винаги ще бъдеш обслужвана и почитана, ще можеш да водиш повече от комфортен живот, от който ще видиш, така че не би се оплакала. Моля те само да бъдеш дискретна, да не правиш сцени и макар да няма разбиране между нас, да се опитаме да поддържаме неутрален профил. Не ми противоречи открито и не търси конфликти, защото достоверността на историята, която създадохме, може да бъде засегната. Ще се получи, ако ти уважаваш моето пространство, а аз твоето. Надявам се да си съгласна с мен.
Кръстосвам пръсти с надеждата, че е разбрала речта ми.
— Да, да, разбирах историята с прислугите и всичко това, но, ей! Не правя сцени, за коя ме взе?
Нямам сили да отговоря.
Джема, от друга страна, изглежда, се стреми към бързото. — Слушай, нека играем със свалени карти: не те харесвам, ти не ме харесваш и както го виждам, аз ти правя услуга, така че, ако спреш с проповедите, бих била много благодарна.
Това е загубена война от самото начало.
Когато влизаме в имението, по целия път по алеята до входа, Джема държи лицето си притиснато към прозореца.
— По дяволите, това място цялото ли е твое?
— Да.
— Но колко време ще отнеме да го обиколиш?
— Дни.
— Не се притеснявай, Ашфорд, щом отговаряш с толкова малко думи, няма опасност да се скараме.
И така, това ли е техниката? Абсолютна тишина?
Оставям ключовете от колата на Пол, за да я закара в гаража, а междувременно Ланс хуква да ни приветства.
— Ваша милост, добре дошли отново. Виждам, че имате гост.
Слагам прословутата си маска на безочлив човек, която през последните дни се научих да показвам толкова естествено. — Поправям те, Ланс. Това не е гост, а човек, който ще остане тук. Става въпрос за Джема Пиърс, съпругата ми.