Е, облекчен съм — вече нямам дълг към банките. Заложник съм също така — женен за човешкия еквивалент на бойна глава на ядрено оръжие.
Но пък съм маркиран с халка — вече нито една жена няма да се състезава да седне до мен на вечерите.
Ама съм и подвижна мишена — майка ми няма да ме остави на мира, оплаквайки се от Джема.
Ха, обезвъзмезден съм: с Джема като снаха майка ми е на прав път към стомашна язва.
Лишен от власт — в моята къща не мога да се наложа. Аз съм херцогът, но явно никой не се интересува.
Как успях да усложня живота си по този начин?
С отежняващо вината обстоятелство, че в замък от две хиляди квадратни метра между мен и Джема има само една стена, която ни разделя.
Ааа, и майка ми няма да отиде в Бат.
Това е, за което мога да се сетя, докато чакаме Джема за вечеря.
Аз съм в единия край на дългата маса, майка ми в другия, какъвто е обичаят.
Между нас се намира красивото и безопасно разстояние по дължина на седем стола.
Би било нормално майка ми да отстъпи мястото си на жена ми и да седне отдясно на мен. Това, че седна начело, както досега, е красноречив знак, че не иска да откъсне дори частица от нейната власт под този покрив, дори и да е вдовицата на баща ми и херцогът да съм аз.
Мястото на Джема е определено точно наполовина между мен и майка ми, с три празни стола от едната страна и три от друга страна, това е балансиран план, който я поставя хем близо до двама ни, хем до нито един от нас. Ако не друго, няма да има опасност от разговор.
— Вижте, хора, трябва да ми дадете карта, ръководство, рисунка с две стрелки или каквото ви харесва, защото не мога да се ориентирам в това имение. Слава богу, че имам баня в стаята, иначе щях да ползвам при нужда някоя ваза!
Джема пристигна. Нейните сигнали за поява винаги са ефективни. Аз вече съм свикнал донякъде, но майка ми е неподготвена.
— Закъсняваш, Джема. Ние сядаме на масата при удара на шест и половина — посочва тя.
— По кое бреме закусваше? Защото, ако спя под масата, утре сутринта със сигурност ще дойда навреме, така или иначе ми се струва, че има достатъчно място!
Решавам да се намеся, за да изпреваря отговора на майка ми, на която вече й избива пяна от устата. — Джема, сутринта ще слезем заедно за закуска, за да не се изгубиш. — Да, накратко, ние сме женени, какво впечатление бихме създали, ако след първата вечер в Денби всеки закусва сам?
Джема понечва да седне на първия свободен стол до майка ми, която ужасена се вдървява на облегалката.
— Лейди Джема, приготвихме вашето място, моля, седнете — кани я Ланс, отмествайки стола настрана.
— Уау — казва Джема. — Поставили сте ме на безопасно разстояние! Взех си душ, спокойно!
— Не се интересувам от подробностите относно твоите хигиенни навици, стига да са редовни. Що се отнася до храненията, това е обичайната подредба на масата. — Ето я и нея, майка ми се опитва да разшири авторитета си като горски пожар.
— С три свободни места между един човек и друг? А когато имате гости, какво правите? Наемате стадион „Уембли“?
— В тези случаи протоколът е различен. Ако си приключила с въпросите, можем ли да започнем със сервирането. Ланс, започвай — нарежда майка ми.
Докато пробождам аспика си, виждам с крайчеца на окото си Джема да се суети край предястието си от желиран бульон.
— Не е по твой вкус ли? — питам, без да я поглеждам. Ако се срещна с погледа й, може да си помисли, че наистина се интересувам от апетита й.
— Не знам, трябва ли?
Ето я, отговаря на въпрос с въпрос, изглежда готова да започне спор.
— Казването на„да“, би било най-подходящият отговор — казвам аз.
— Щеше да ми е от помощ, ако знаех какво имам в чинията си — казва тя, почуквайки желирания цилиндър пред нея със съмнение.
— Това е аспик. Телешки пай, яйца и артишок в желе.
— Щом помръдна чинията, започва да се тресе като дупето на леля ми Джен, изкачвайки се по стълбите — наблюдава Джема, все по-малко привлечена от предястието.
Майка ми шумно поставя вилицата си в чинията, смутена. — Боже мой, какви нецензурни думи трябва да слушам.
— Но е истина! — възразява Джема.
Решавам да се намеся с дипломатическо решение. — Сервирайте следващото ястие на съпругата ми. Не обича аспик.
Когато поставят втората чиния пред нея, тя пляска с ръце ентусиазирано. — Пилешки крилца! Чудеесно!
— Това е пъдпъдък — поправям я.
Джема хваща един с ръка и го гледа скептично. — От далеч ми се струваше като крилца.
И го захапва. Да, тя държи пъдпъдъка здраво в ръцете си и забива зъбите си в него.
Майка ми е почти припаднала, до такава степен, че изстисква лимон във водата си, за да се подкрепи.
— Джема — опитвам се да насоча вниманието й към мен и й правя знак, размахвайки вилицата между пръстите си, за да използва приборите за хранене.
Наум ми идва само една дума: неандерталец.
Джема се заема с приборите за хранене и чувам нейното мърморене:
— Малки кучки. — След това хвърля кърпата и оставя приборите за хранене, отблъсквайки чинията си.
— Сервирайте й десерта — нареждам сухо, частично облекчен, защото, слава богу, това ще сложи край на вечерята.
Джема потапя лъжицата в чашата с бяла пяна, подушва и пуска лъжицата. — А къде е истинският десерт?
— Това е, Джема — изсъскам раздразнен.
— Вижте, шегата с пяната за бръснене в чашата за сладолед съм я правила и аз, но тогава бях на четири години!
— Това е Това е част от историческата готварска книга на семейство Паркър — отговаря майка ми с висок тон.
— Имате ли и нещо с шоколад в семейния рецептурник?
Майка ми диша бавно, за да остане под контрол.
— Не и тази вечер.
Обелвам една ябълка, пожелавайки си подът на залата да ги погълне и двете.
— Утре вечер какво? Бисквитки, пълни с паста за зъби? Или сладолед от веро?
Майка ми изтърсва; — Не толерирам подигравки с нашата традиционна кухня от една изгора на пърженото пиле.
— По-добре пържено пиле, отколкото тази птица, цялата с кости!
Лицето на майка ми е изкривено от отвращение. — Госпожице, преди да можете да решите какво да се сервира, е необходимо да се научите как се седи на масата. Не съм свикнала да имам диваци за сътрапезници!
— Дами — прекъсвам ги, изправяйки се на крака. — Отивам в клуба.
Аз съм навън! Навън! Навън! Навън от тази клетка с луди! Стискам волана на колата си през цялото време, като затворник, стискащ чаршафа, от който виси, докато бяга.
Мислех, че е невъзможно да съществува жена с характер по-лош от този на майка ми, но трябваше да размисля. И сега тези две жени живеят под един покрив — моя.
Те никога не млъкват, имат мнение за всичко и изпитват неудържима нужда да споделят с мен. Половин ден така и вече съм изтощен.
Никога не съм мислил, че ще трябва да се крия в моята къща, но за да ги избегна, трябва да си измислям всякакви неща.
Ах, но днес ги прецаках и двете, взех си якето, ключовете и много поздрави. Отивам в клуба. Строго поверителният клуб само за джентълмени.
— Херцогът на Бърлингам — поздравява ме с намигване Фърбър, икономът на клуба, когато му подавам палтото и чадъра си.
— Фърбър, какво ще кажеш? Има ли хора тази вечер? — питам, поглеждайки към полупразните стаи на първия етаж.
— Засега не много.
— Харинг тук ли е?
— Виконтът още не е пристигнал. Чакате ли го?
— Да, имахме среща. Странно. Както и да е, мисля да се кача горе в билярдната зала. Когато пристигне, кажи му, че го очаквам.
— Ще бъде направено, Ваша милост.
Изкачвам се по спираловидните стълби, три по три, докато не стигна дългия коридор с бели врати. Отварям тази на билярдната зала и когато натискам дръжката, оставам изненадан: хора, стоящи на масата, мъже, които вдигат чаши с коняк от ъгъла на бара, и думите им са покрити от мелодията на Тези, които са на масата, импровизират гротескен танц.