Силна ръка се стоварва на гърба ми и ме изненадва. — Ашфорд Паркър! Проклет да си! Ожени се и не ни каза нищо!
— Харинг! — възкликвам учудено, докато приятелят ми ме прегръща с мощен захват.
— Каква е тази история? Докосване и бягство до Лондон, без да казваш нищо на никого, намираш красавицата си и след четиресет и осем часа се жениш за нея?
Майната им на вестниците. — Наистина, Харинг…
— Трябва да ти отнемем поздрава!
— Знам, трябваше да ви поканя на церемонията… — слагам ръце напред.
Харинг ме прекъсва. — Майната й на церемонията! Аз говоря за ергенското парти! Ако бяхме разбрали по-рано, щяхме да ти направим превъзходно парти. Тази вечер сме тук, за да компенсираме — след което ме дърпа върху билярдната маса заедно с останалите. — I ainФърбър! Шампанско! — поръчва непринудено.
— Дали е така? Какво направи с Портиа, а? Побърка ли я? Знаеш ли какво ще ти кажа, приятелю? Направи добре — след което се обръща към останалите. — Има повече за нас! — И оглушителен рев се издига от купчината с диваци.
Позволете ми да обясня как работи този деликатен механизъм — на светски събития, официални вечери, публични демонстрации всеки от присъстващите в залата е пример за поведение и морал, но между четирите стени на клуба за джентълмени — определението настрана — се превръща в орда от вандали, които се отдават на най-лошите мръсотии като в бардак. Точно като тази вечер.
Те ме влачат от една група в друга и ми подават щедро напълнени чаши с коняк, бутат ми пури „Хавана“ в устата и ми пълнят джобовете с пакети.
— И така? — продължава Харинг, обзет от ентусиазъм.
— Кога ще ни покажеш булката си? Криеш ли я?
Честно казано — да. — Ъъъ, Харинг, когато му дойде времето, ще се запознаете.
— Но защо винаги си толкова загадъчен? Колко резервирано е това момче! Ей, налейте му още малко за пиене, за да се отпусне! Шампанско, коняк, ракия, бензин… каквото и да е!
— Харинг… — опитвам се да го спра.
— Не ни дръж на тъмно за брачните радости. Щом някой като теб, за когото можех да кажа, че никога няма да се ожени, на следващия ден се връща обратно със сватбен пръстен, трябва да се е случило нещо грандиозно! Събитие!
Разбира се, фалит! В такива моменти бих искал да го удавя.
— Някои неща просто се случват, не можеш да ги избегнеш.
— Момчета! Старият Ашфорд е влюбен, чувате ли?
Групата около мен ме грабва и ме вдига, изстрелвайки ме във въздуха, придружаващи сцената с вулгарни шеги.
— Хей, Аш, знаеш ли какво изпусна? Частен полет до Париж, вечер в Лудия кон с онези красиви френски диви коне, целите голи, след това „Конкорд“ и… Рио де Жанейро. И преди да се върнем в Лондон, последната спирка щеше да е в Тайланд. Грозен идиот, ако ни беше казал, преди да се ожениш, това ергенско парти не би го забравил, дори и мъртъв.
Откакто завършихме колеж, Харинг е свързан с Рио де Жанейро. Всъщност знаех, че ще каже думата „Рио де Жанейро“ най-много в рамките на половин час. Харинг има само едно нещо в главата.
Връщам на приятеля си потупването по гърба. — Какво да ти кажа, Харинг? Ще го запазим за теб!
— Не, приятелю, тази жена тепърва трябва да се роди!
— Имаш ли снимка? — пита Самюел Кулсен.
— На кого? — питам аз.
— На жена ти! Как на кого? — отговаря той, плясвайки ме по врата.
— Не, не, съжалявам — признавам, вдигайки ръце.
— Хайде де! Нека я видим!
— Покажи ни я! Покажи ни я! Покажи ни я! — става като хор на стадиона, ръководен от Самуел и Харинг.
— Хора, нямам снимка — повтарям.
Самуел се обръща към тълпата зад него. — Момчета! Той няма снимка.
— Нееееееее — разочарованието се надига като рев.
— Наказание! Наказание! Наказание! — всички викат.
— Баня в Темза! — пее Харинг.
— О, момчета, успокойте се! Каква баня в Темза?
— Какво ергенско парти би било, без арест за забранено къпане?
Джентълмените, или предполагаемите такива, със Самуел и Харинг начело, които ме вдигат за краката, още двама за ръцете и ме изнасят като на парад пред клуба, чак по Странд с викове: Младоженецът Аш отива да се къпе.
Трябва да кажа, че не помня нищо друго.
13. Джема
Обикалях из цялото Денби цял час след вечеря. Идеята беше да се върна в стаята си, но си спомних, че тази вечер е мачът от Шампионска лига между „Борусия“ (Дортмунд) и „Арсенал“. Трябваше да намеря телевизор!
Шмугнах се в първия коридор, който видях, и започнах да отварям вратите: картини, статуи, музикални инструменти, бюра, книги, други маси за хранене, килими, но нищо подобно на телевизор.
След това намерих стълбище и се качих нагоре. Други дивани, фотьойли, камини, след това легла, легла, други легла (но какво, по дяволите, е това място? Хотел?).
Започнах да се изнервям, мачът беше започнал преди пет минути и не исках да повярвам, че в целия замък няма един проклет телевизор!
Качих се по още едно стълбище и сега съм в един по-тесен коридор с други врати.
Без твърде много надежда започвам да ги отварям, докато най-накрая в една от стаите намирам телевизор от тези с кинескоп. Стаята е почти празна, с малко обзавеждане, но има всичко, от което се нуждая: диван и контакт.
Грабвам триумфално дистанционното и се опитвам да го настроя, надявайки се, че това не е от онези мачове, които започват с голове от първата минута. Въздишам с облекчение, когато на върха на екрана се появява успокояващото 0:0. Все още не съм изпуснала нищо.
Боже, колко много искам пилешките си крилца сега!
Майната й на Делфина и на всичките й глупави готварски книги!
Обиждайки полузащитата, която, изглежда, няма намерение да докосне топката, чувам ключалката да щраква зад гърба ми.
— Е, Мартин? Ще им скроим ли шапките на тези краути? Алвин се обзаложи, че един от тях ще го изхвърлят още първото полувреме… Ооо, съжалявам, лейди Джема, ъъъ, не знаех, че сте тук… Аз… — протаква мъжки глас.
Обръщам се изненадана — това е Ланс. Той е свалил униформата си и сега е облечен в удобен синтетичен анцуг с емблемата на „Арсенал“, пришита на гърдите.
— Не ме отпращай, Ланс. Това е единствената стая, в която намерих телевизор. Моля те, днес е Шампионска лига. Само деветдесет минути и напускам.
— Но, моля Ви се, ако предпочитате, ще Ви оставя сама!
— Не, Ланс. Да гледам сама мачовете, е наистина тъжно. Харесва ми да викам в компания, сякаш подкрепата ми е още по-голяма! — правя му знак да седне до мен. — Успях за съвсем малко! За малко да пропусна първото полувреме! Трябваше ми време, докато намеря телевизор тук.
— Това са апартаментите на прислугата — отбелязва Ланс с нотка на нерешителност.
— Е, нека ви кажа, че се отнасяте към себе си по-добре от другите там горе! И? Само двамата ли сме? Никой ли няма да дойде да подаде ръка за подкрепата на артилеристите? Хайде, играем далеч от дома, запалянковците трябва да са двойно повече!
— Кембъл и Боуен също идват. — Ланс, дори не довършва, когато двамата изскачат задъхани от вратата.
— И така, колко време мина? Вкарахме ли гол?
Правя кратко резюме на играта. — Нула на нула, откакто включих телевизора. Без жълти и червени картони. Само един фаул и удар над вратата. Вратарят им не направи никакво усилие — коментирам, без да откъсвам поглед от екрана.
— Алоо, съдията, имаш ли нужда от очила? Всички видяха, че има фал! — След това отново се обръщам към Боуен и Кембъл, все още стоящи на прага. — И така, няма ли да седнете?
Те ме наблюдават вкаменени. — Лейди… лейди Джема.
— Всичко е наред, сядайте — подканва ги Ланс.
В стаята цари абсолютна тишина и за първи път в живота ми по време на футболен мач виждам трима мъже на средна възраст, вдървени като осолена треска. — Слушайте, всичко е наред, аз съм жена, която харесва футбол, а не феномен от цирка с три очи на челото! Мога да разбера простия механизъм на два отбора с различни на цвят фланелки, които трябва да вкарат топката в мрежата на отбора от противоположния цвят. Сега вече може да се отпуснете!