Те ме гледат дори по-вкаменени от преди и едва движат очите си. Облягат се назад едва когато Ланс ги насърчава с кимване.
— Центрирай! Центрирай, за бога! Не виждаш ли, че Санчес е вече пред вратата? — викам с пълно гърло, а останалите трима отскачат на дивана. Кембъл, мъж на около четиридесет години с медночервена коса, е толкова разтърсен, че се блъска в плика, лежащ отстрани на краката му. Ударът предизвиква познат звук.
— Кембъл! Имаш бира и не предлагаш? Не се прави така! Запалянковците са едно голямо семейство! Споделя се! — подигравам му се.
Той почервенява чак до горната част на ушите си. — Хм, да, но не мислех, че харесвате бира. — Той посяга към плика и ми подава бутилка. — Дали е по Ваш вкус?
— „Гинес“! И още как — взимам я и издухвам капачката с ръба на масата, след което вдигам бутилката към него. — Благодаря много, Кембъл! За артилеристите!
Трима повдигаш шишетата си към мен в отговор. — За артилеристите.
Нямаме време, дори да отпием, и… гооол! Крещим заедно изправени, сякаш е преминал ток под дивана.
Сега, когато водим, сме много по-спокойни и се наслаждаваме на играта до края на първото полувреме.
— Значи, лейди Джема е фен на футбола? — пита Ланс веднага щом започнат рекламите.
— Не си ли личи? — питам, за да подчертая очевидното.
— Да приемем, че това е неочаквана характеристика.
Пол Боуен най-накрая отваря уста. — Да, накратко, херцогините не идват често тук! И със сигурност не за да гледат мачове. Когато влязохме с Кемп, той щеше да получи удар!
— Да, Боуен, забелязах. От своя страна не мислех, че ще намеря толкова много фенове на „Арсенал“ между тези студени стени.
— Откога следите футбола? — пита ме любопитно Боуен.
— Винаги.
Ланс за първи път ми се усмихва открито. — Татко фен?
— Не, честно казано баща ми не е луд по футбола, а и вкъщи дори нямаме телевизор. В училище почти винаги бях с момчета. Момичетата казваха, че воня, така че винаги съм играла с момчетата в междучасията. Те говореха за мачове, играчи, отбори и аз също се пристрастих към това.
Кембъл едва сдържа усмивката си. — Лейди Джема, извинявам се за нетактичността, но… казахте, че воните?
— Да, майка ми е природозащитник и никога не е искала да използва сапуни и промишлени препарати. Тя переше само с органични продукти и единственият резултат беше, че дрехите миришеха на мокро куче. Ето защо момичетата не искаха да играя с тях. За момчетата това нямаше значение, те винаги бяха потни и мръсни с кал и трева, за да ми обръщат внимание. Вписвах се…
— И на мен ми се случваше същото в училище, но заради закуска. Майка ми винаги ми правеше сандвичи със сирене стилтън… — изсмя се Боуен, докосвайки кръглия си корем.
— И си личи, че съм изял доста от тях!
Стадионът се появява отново на екрана и ние млъкваме все едно сме в църква.
Поне докато не отбележим още един гол, съвсем случайно в деветдесетата минута. След крайния сигнал на съдията се хвърляме един върху друг, прегръщайки се, сякаш сме спечелили война.
След като свършиха интервютата и играчите се запътиха към съблекалнята, изключваме телевизора и се гледаме. Или по-точно аз гледам Ланс, Кембъл и Боуен, опитвайки се да спечеля време. Да, време е за излитане, аз съм натрапницата тук. Въпреки че, честно казано, се чувствах повече у дома сред прислугата, в празната стая за деветдесет минути, отколкото цял ден в луксозните стаи на имението.
— Аз… Може би… — започвам.
— Искате ли да Ви придружа до Вашите апартаменти?
— пита Ланс.
— Хм, добре, но Ланс, току-що гледахме мач и пихме бира заедно, какво ще кажеш да си говорим на „ти“?
— Протоколът не ми позволява.
— Кара ме са се чувствам зле — признавам.
— Ще свикнете — отговаря той съчувствено, след което отваря вратата и ме приканва да го последвам.
Пожелавам на Кембъл и Боуен лека нощ и заставам зад Ланс, който ме води през коридорите.
Денби Хол е потопен в тишина и здрач, дългите коридори са осветени от меките светлини на окачените канделабри по стените, които може би някога са били използвани за свещи, но днес имат крушки с форма на кълнове.
Ланс върви пред мен с дълги и мълчаливи стъпки, а аз се чувствам твърде шумна, затова свалям токчетата си и започвам да ходя боса по студения мрамор.
— Благодаря за компанията, Ланс. Наслаждавах се на играта още повече. Свикнала съм да бъда на първа линия на трибуните с феновете. Просто се извинявам, че нахлух във вашето пространство. Абсурдно е, че вие сте единствените с телевизор!
— Не сте нахлули, моля Ви. За мен беше удоволствие и мисля, че мога да кажа същото за Кембъл и Боуен. Вие сте добре дошли винаги когато пожелаете.
— Тогава резервирам за всички следващи дни на шампионата и купата!
— Ще се погрижа да запазя най-доброто място за Вас, а Боуен ще осигури бирата. „Гинес“ или имате други предпочитания?
— Гинес е перфектна — казвам, потапяйки се в леглото, имайки за първи път днес проблясък в живота.
— Е, тогава Ви пожелавам лека нощ, Ваша милост.
— Лека нощ, Ланс, до утре.
Ланс тръгва да затваря вратата след себе си, след което се връща. — Още едно нещо. Ще Ви разкрия една голяма тайна — след това натиска превключвателя до нощното шкафче и с дзъннн, голям телевизор като музейна картина излиза над скрина.
14. Ашфорд
Влязох толкова тихо, дори и да не съм Арсен Лопен-крадецът джентълмен. Защо? Защото дрехите ми са все още мокри от водата на Темза и смърдят неописуемо на канализация и за да не изцапам седалката на колата, карах до Денби по гащи.
Свалям декоративната покривка на една от входните маси и я убивам около себе си.
Не съм образ на мъжествеността с цялата тази коприна цвят сьомга, увита около бедрата ми, даже напротив, приличам на Мата Хари на мисия, но нямам намерение да ме хванат по задни части, защото тогава съвсем ще загубя и последната част от авторитета, който ми остана между тези стени.
Ако Харинг не беше най-добрият ми приятел още от колежа, след тази вечер щях да му посегна. Но той е единственият човек в този мрачен свят, който ме кара да се смея дори когато не е моментът. Да, силните страни на Харинг са шегите, които не са на място на кралски приеми, литургии или погребения и винаги внимава да бъде чут от всеки.
Всеки от нас има своята роля: аз съм този от двамата със задръжките и усещането за благоприличие.
Истината е, че той беше разстроен, когато разбра за моя брак; ние с него сякаш бяхме сключили мълчаливо споразумение никога да не се женим или поне да е възможно най-късно. Все едно му бях забил нож в гърба. Може би не съм освободен от предразсъдъци, колкото него, или толкова див, но може да се каже, че бяхме съучастници в престъпленията си.
Престъпленията обаче приключват и затова с голямо удоволствие ме хвърли в реката.
Вложих цялата си добра воля, след като се върнахме сами в клуба, за да го убедя, че все още съм старият Аш, когото познава.
— И така, изоставяш ме сам по пътя на вечността на неразкаял се ерген?
— Не ме карай да се чувствам виновен, ще се оправиш…
— Не говоря за мен. Съжалявам за теб. Тридесет години и вече си в пранги! Не се надявай да дойдеш и да ме молиш за помощ. Бях те посъветвал много добре в тези нищо неподозиращи времена. — Харинг знае как да скрие разочарованието зад комичната маска.
— Нека го направим по този начин, ако имам нужда от помощ, няма да дойда да я търся при теб.
— Разбира се, ако говориш като влюбен… — Ето, той искаше доказателство, искаше да го чуе със собствените ми думи. И инстинктът на Харинг не е грешен в разкриването на моята лъжа. Ако бях казал, че обичам Джема, той нямаше да ми повярва.