— Харинг, просто се случи. Ожених се. Нещото ме хвана на момента, беше импулсивно. Исках да го направя и толкова. Имам съпруга, но нищо не е така, както си мислиш. В главата ти си представяш конвенционален брак, живот като нормална двойка с всички възбрани. Знай, че не съм се оженил за конвенционална жена и нашата история не е такава. Толкова е бурна колкото и невероятна, и може би това е, което я прави единствената жена, за която можех да се оженя. Всяка друга щеше да иска сватба по учебник. Но не и Джема.
При тези мои думи Харинг повдига вежда със скептицизъм. — Което ще рече?
— Тя е антиконформист и е абсолютно за отворените отношения. Това имам предвид, когато ти казвам, че нищо не се е променило.
Изражението на Харинг от скептично се превръща в недоверчиво. — Нека разбера добре: оженил си се, „Искаш ли да вземеш… т. н. и т. н…докато смъртта ви раздели“, за да ми кажеш, че това вашето в крайна сметка е отворен брак?
Просто кимнах, за да не рискувам да разкрия картите си. Детайлът, че се оженихме за пари, а в действителност се презираме и че не споделяме нищо, дори и леглото, са въпроси, които ще пропусна.
— Целунат си от късмета, човече. Не знам колко бедни дяволи биха искали да бъдат на твое място.
Човече, сигурно съм изглеждал искрен!
— Да, но, Харинг, това остава между теб и мен и не трябва да излиза от тази стая. Така или иначе за моя брак се говори достатъчно и без да се разпространяват тези подробности.
— Стари мой приятелю, никога не съм бил толкова нетърпелив да се запозная с твоята булка. Искам да видя това чудо със собствените си очи!
Чудо? Не мога да не мисля за думите на Харинг, докато се срутвам върху леглото. Джема хърка като товарен влак. Един от недостатъците (ако приемем, че изобщо има положителни) на свързваните стаи е, че само една врата ме разделя от Джема и тежкия й сън.
Харинг е нетърпелив да се запознаят. Вече знам, че в главата му си представя триумф на женствеността, която парализира трафика, а това не са думите, които бих използвал, за да опиша Джема. Грациозна и изящна като четириосен тир. Мога само да се надявам, че ще зашемети Харинг с бърборенето си и той ще изгуби съзнание три минути след ръкостискането й.
Миг преди да заспя, ужасна мисъл ме напада: утре слугите ще оправят нашите стаи и макар стаите да са отделни, може да им се стори необичайно, ако не и подозрително, че през първата нощ под един покрив като херцог и херцогиня, всеки е спал в собственото си легло, заключени в съответните стаи. Трябва да има поне дрехи, разхвърляни навсякъде, чаршафи повлечени по ъглите, повече осезаеми признаци на неудържима страст. Следователно поне едно от двете легла не трябва да бъде неоправено.
Не мога да спя в леглото. Абсурдно е, аз съм в къщата си, но не мога да спя спокойно на леглото си. И си го мисля, докато се опитвам да се наместя на дивана.
Ще трябва с Джема да се разберем за това нещо, не мога да прекарам следващите няколко месеца, спейки по-неудобно от моята глутница ловни кучета; една нощ аз и една нощ тя ми се струва повече от справедливо.
Така поне през първите няколко седмици, когато е нормално пресните младоженци да дават воля на страстта си.
След това бихме могли да преминем към политически приемливата средна стойност няколко пъти седмично. Накрая, след като имам правдоподобен въображаем календар на нашите секс симулации, мога да заспя.
Чувам чукане на вратата и сякаш ми чукат върху черепа. Майната му на Харинг и цялото му бренди, смесено с шампанско. Бренпанско, както той го нарича. Трябва да не забравям да му кажа, че вкусът е гаден, колкото и името. Ако не труп, тази сутрин се чувствам малко над предвидената прогноза.
— Влез — мрънкам. Нищо.
Плъзгам се с тежки стъпки, за да отворя, но в коридора няма никого. Достоверността ми толкова ли е компрометирана, че дори слугите ми играят „чукай и бягай“?
Чукането продължава и започвам да си мисля, че това е само плод на въображението ми, докато не осъзнавам, че идва зад гърба ми: вратата между стаята ми и тази на Джема.
Отварям и я намирам в празното пространство между двете стаи; вид неутрална земя, която предвиждам, че ще се превърне в нашето бойно поле.
— Ужасен си — е тихият й коментар вместо „добро утро“.
— Току-що се събудих, все още не съм си взел душ. Какво извинение имаш ти? — казвам, наблюдавайки нейния подчертан грим и накъдрената й коса.
— Аз съм готова — отговаря тя, без да улови саркастичната ми нотка.
Вдигам рамене. — Точно.
— Е, ако добре си спомням, снощи каза, че ще слезем заедно за закуска. Предпочитам да изпълниш обещанието си, защото не мисля, че мога да изтърпя поредната дълга и скучна реч на майка ти за точността, графините, етикета и всички други неща, които вие благородниците толкова много харесвате.
— Дай ми пет минути.
Насочвам се към душа с псувни и миг преди да хвърля дрехите си за пране, получавам просветление: обръщам ги на обратно и ги поставям на пода в стаята на Джема, оставяйки ясна следа, която води от моята стая до нейното легло.
— Какво ти хрумна сега? — дърдори, вече готова за спор.
— Къде са дрехите ти от снощи? Може ли да ми ги дадеш?
— Не, ако не ми кажеш какво правиш?
— Според теб? — казвам, сочейки дрехите на пода по очевиден начин.
Вдига дланите си към небето в знак, че се предава.
— Скоро слугите ще оправят стаите и ако искаме да потвърдим тезата за нашия брак на любов от пръв поглед, ще бъде по-добре да създадем впечатление, че сме направили някои каскади от цирк Дьо Солей. Сега, стига да не си от редките примери за жена, която прави секс, облечена като скиор на зимните олимпийски игри, би ли ми подала дрехите си?
— Ще се справя по-добре! — всъщност Джема не само хвърля дрехите си на пода с моите, но започва да разваля леглото яростно, разкъсвайки възглавниците и чаршафите. Ако не друго, е възприемчива. Накара ме да се уморя, но беше възприемчива.
Един момент. Какво прави с този чаршаф? Защо го връзва към опората на балдахина?
— Джема, какво, по дяволите, е това?
— Чувал ли си някога за ролевите игри? — отговаря с цялата естественост, на която е способна.
— Не! Искам да кажа, да, но — не! — Протестирам. — Виж, Джема, оценявам усилието, но е достатъчно слугите да си представят, че сме правили нормален секс, няма нужда да ги осветявам с подробности относно моите еротични вкусове!
— Без робство?
— Без — отговарям лаконично.
— Дори и тези? — казва тя, размахвайки червено деколте и тънки токчета.
— Не, дори фетиш.
— Ти си жалък! — протестира, хвърляйки ги обратно в гардероба.
— Не се притеснявай, това са подробности, които никога няма да разбереш.
— Надявам се — казва Джема с гримаса на отвращение.
— Отвращението е взаимно. — Слизам по стълбите пред нея, а Ланс ни чака пред зимната градина. — Джема — прошепвам между зъбите си. — Може ли, без да протестираш или да правиш сцени, да сложиш една хубава усмивка като доволна младоженка?
— За да се чувстваш като алфа мъжкар, винаги ли трябва да ме третираш като малоумна?
Знаех си, че това ще завърши със спор.
15. Джема
Вече се оказва по-трудно от очакваното. Трябваше да е продължителен престой в уединение в едно провинциално имение, далеч един от друг, вместо това се озовах в надпревара с препятствия за двама, завързани за глезена с верига.
Какво имам предвид? Да бъдем задължени да поддържаме фарса на младоженци, и то с ентусиазма на смъртта.
В моята къща закуската е най-хубавият момент от деня: шоколадов крем, намазан върху хляб, топло мляко със зърнени храни с мед, модни списания и телевизия, настроена на клюкарските канали.
Не, не и в Денби. Днес открих, че за закуска ядат пушена шунка и сьомга, сок от моркови и разводнено кафе. Без никакви списания, а само вестници, които Ашфорд използва, сигурна съм, повече, за да се барикадира от мен, отколкото, за да ги чете. Кой изобщо ги чете? Те са толкова скучни, целите в черно и бяло, написаното е с толкова дребен шрифт, без снимки.