Вярвайки, че съм натрупала достатъчно опит, макар и във вторичната продукция, започнах да пускам моята автобиография на художествените ръководители на основните мюзикъли на Западния Край: Мама миа! Клетниците, фантомът на операта…
Все още чакам отговор, те ме увериха, че ще ме уведомят. Не мисля, че се отрази толкова много моят отговор: „Кой?“, на въпроса: „Какво мислите за стила на Андрю Лойд Уебър?“.
Все още поддържам връзка със Сара и тя ми каза, че ако намери нещо добро за мен в Ню Йорк, ще ми каже. Бих заменила всичко, което имам, за да отида да работя в Ню Йорк; Лондон ме задушава с цялата си мъгла, сериозност и монархия… Разбира се, Сара е лесна, тя идва от богато семейство, не е проблем да живее чудесно в САЩ… Аз обаче, едва свързвам двата края тук.
Винаги съм живяла с родителите си в сграда в „Луишам“, един от кварталите на Югоизточен Лондон и може би този с не най-добрата репутация. Ако е вярно, че на нито един лондончанин не му харесва да ходи на юг от Темза, значи, аз живея много на юг. Когато получих първата си задача, направих две сметки и тъй като не можех да си позволя наем в по-централна част, мама и татко се разбраха със собственика на етажната собственост да ремонтираме мазето ни, за да го направим студио. Не е толкова лошо, дори имам прозорец! Добре де, от време на време заспива отпред някой клошар и не влиза много светлина, но има.
Сара живееше в спиращо дъха студио, истинско обаче, чисто ново във Фулъм, и често преспивах при нея, докато не се сгоди за Дерек. Да, Дерек, адвокатът. Бяха съседи и той живееше на горния етаж, така че, когато се сгодиха, се преместиха заедно в апартамента му, който беше много по-голям. Така се запознах с Дерек, въпреки че тогава беше просто практикуваш в кантората на баща си. Не бяхме много близки, но когато Сара замина за Ню Йорк, той често идваше в театъра, може би по навик, и ходехме да пием по бира. Ходехме заедно и на стадиона в неделя, за да гледаме „Арсенал“, след това той бе приет в Юридическото дружество и никога повече не дойде на мачовете, за да не бъде арестуван при някое сбиване между феновете. Разбрах, че е адвокат на баба ми, една днес. Светът е наистина малък!
Моята баба. На улицата виждам много любящи баби, които водят вуйните си на разходка, вземат ги от училище, купуват им много подаръци и боклуци за ядене. Моята баба, Катриона, винаги се е държала дистанцирано с мен. Не баба, само Катриона. Катриона й стига.
Виждах я малко и още по-малко говорех с нея. Майка ми се стараеше да се виждаме само при необходимост и тя не правеше никакви усилия да бъде с мен. Може би човекът, с когото е говорила по-малко, отколкото с мен, е само баща ми.
От Катриона получавах пликове за Коледа и за рождения ми ден. Те обикновено съдържаха пергаментова бележка с асептичен поздрав „Честито“ и чек за петстотин паунда. Плати ми брекетите и в продължение на три години я мразех.
Бях толкова щастлива, че родителите ми не можеха да си позволят таксата за зъболекаря, и нямах нищо против да имам криви зъби, щом можех да продължавам да дъвча дъвка и гумени мечета.
И това не е всичко: когато бях на шест, Катриона предложи да плаща обучението за едно, според нея „добро училище“, и така го посещавах четири месеца. Малко след Коледа родителите ми установиха, че училищното настоятелство е съставено от консерватори, и така ме отписаха и изпратиха в държавно училище с голямо неодобрение от страна на баба ми.
След това я виждах, може би веднъж годишно за моя „изпит“: колко съм пораснала, дали съм здрава, дали се справям добре в училище. Почти винаги я оставях разочарована и всеки път, когато отварях уста, тя завърташе очи нагоре.
Живееше в една от онези монументални къщи, близо до „Гросвенър Скуеър“. Ако се върна днес, със сигурност ще почукам на грешната врата. Това се случи на нейното бдение. Звъннах на идентична къща, но на предната улица. Катриона не беше много стара и дори болна, когато почина. Тя получи инфаркт и за една нощ си отиде, поне така каза прислужницата.
Не плаках. Дадох всичко от себе си, знам, че трябва да се плаче, когато някоя баба е умряла, но дори мислейки само за тъжни неща, не можах да пусна и сълза. Майка ми обаче, да. Плачеше дни наред, може би защото знаеше, че този път никога повече няма да има възможността да се помирят. Остана на бдението дълго време, но аз си тръгнах бързо, защото трябваше да стигна до театъра навреме за вечерната пиеса. Точно както днес.
2. Ашфорд
Ненавиждам да шофирам из града. Движението е бавно, улиците са препълнени с джигити, които пренебрегват правилата за движение, и съм принуден винаги да държа прозорците затворени заради смога. Особено в час пик.
Казах ясно на Дерек да избягва невъзможните часове, защото идвам от извън града и не искам да стоя с часове в колата.
Вчера в два часа щеше да е идеално, така или иначе щях да съм в града за заседание на Камарата, но нямаше какво да се направи, вече беше уговорил среща с клиент точно преди да му се обадя.
И ето ме тук, заседнал в обедния трафик, преброявайки минувачите в очакване на онези пред мен да решат да се размърдат.
Влизайки в студиото, видях, че Дерек чете „Таймс“.
— Ашфорд! Влез, седни! Чаках те от известно време!
— Шегуваш ли се? Бях блокиран поне четиресет минути. Следващият път ела ти в Денби Хол!
— Като стана дума за Денби, добре ли си? Майка ти?
— Горе-долу, всичко е както обикновено. Майка ми също, непоносима както обикновено.
Дерек познава майка ми и не може да се сдържи да не се разсмее. — Времето минава, но тя не се променя!
— Да — съгласявам се. — Ако не друго, мисли да отиде в Бат за няколко месеца, за половината сезон.
— В Бат? В спа център? Чудесно!
— Разбира се, че не. Майка ми не би отишла в публичен спа център дори със заплахи. Не, моля те! Тя ще остане в Ъпър Суейн Уик, нашето имение в Съмърсет.
Дерек изглежда объркан. — Имение в Бат?
— Да, Дерек. Само на 5 километра от центъра на града, георгианска сграда, четири декара парк, помниш ли?
Дерек изглежда погълнат от паника и се навежда концентриран да прелиства купчината с документи на бюрото му. — Как каза, че се казва?
— припомням му.
— повтаря си той като мантра, след няколко минути, гледайки документ, мръщи се. — ? В Ъпър Суейн Уик?
— Това казах преди малко — потвърждавам.
— Ашфорд, сигурен ли си, че майка ти е казала точно, че ще отиде в Бат във вашето имение?
— Иначе не може да бъде… — Не разбирам какви ги бръщолеви.
— Причината, поради която ти се обадих, е финансовото ти състояние. Кога за последно се срещна с твоя финансов консултант? Отдавна ли е било?
Тонът му започва да ме тревожи дотолкова, че гласът ми става несигурен в отговора ми. — Последния път, когато говорих със Смит? Преди шест месеца, когато баща ми почина. Планирах да го видя отново след няколко месеца за актуализации.
Лицето на Дерек придоби тревожно изражение. — След два месеца ще е твърде късно. Ашфорд, осъзнавам, че след като делегира управлението на своите активи на мен и на Смит, това те освобождава от необходимостта да се притесняваш лично, но трябва да те посъветвам да бъдеш по-внимателен при периодичните срещи. — Дерек прави пауза и след това възобновява с още по-сериозен тон. — Смит и аз се познаваме още от Оксфорд и често се консултираме помежду си по въпроси, свързани с работата. Той ми изпрати доклад, казвайки ми, че ситуацията отива извън контрол и има сериозни проблеми с твоите сметки. Трябва да се направи споразумение с банката.
— Сметки в затруднение? За какво говориш? Преди шест месеца моите сметки не бяха в затруднение!
— Нещата са се променили — Дерек ме поглежда учудено. — Възможно ли е да не ги проверяваш никога?!