— Аз не проверявам! Плащам на Смит да го прави! А на теб плащам да управляваш имотите ми! — защитавам се. — Смит ми казва колко мога да харча, за останалото се грижи той. Сега може ли да ми кажеш какъв е проблемът?
— Ами, когато баща ти почина, ти стана херцог на Бърлингам, наследи титли, притежания и всичко останало. Плюс акциите, в които баща ти е инвестирал почти целия си капитал, но те се сринаха през последните месеци, тъй като компанията, която ги е издала, е в сериозна криза. Като твой пълномощник, трябваше да действам и като предпазна мярка в твой интерес предложих на банката имението в Бат, като обезпечение за плана за погасяване на твоя овърдрафт.
— Шегуваш се, надявам се? — питам недоверчиво.
— За съжаление — не, сметката е на червено.
Изглеждам все по-изумен от цифрите, предшествани от минуса. — Но какво се е случило с останалите пари? Баща ми не може да е инвестирал всичко!
— Всички твои активи генерират разходи: данъци, поддръжка, консултанти, персонал, да не говорим за доста скъпия ти начин на живот… Банката ти отпусна кредит за плащанията, но сега трябва да го върнеш.
— Говорим за три милиона паунда! — протестирам.
— За да бъдем точни, овърдрафтът в банката е петстотин хиляди паунда, останалото е възможната загуба, която може да настъпи от евентуално неизпълнение на направените инвестиции от баща ти. Банката, не ме питай как, но знай, че е правдоподобно, може би е разбрала несигурното положение на портфейла ти от акции и поради тази причина те моли незабавно да започнеш да погасяваш кредитната линия, отлагайки предприемане на правни действия срещу теб или като алтернатива да им предоставиш подходяща гаранция.
— Проклятие! — кълна, сдържайки се да не ударя с юмрук по масата.
— Ето защо, когато ми каза, че майка ти отива в Бат, разбрах, че няма обмен на информация между теб и Смит. От твоите притежания смятам, че имението в Бат е най-подходящо да се използва като гаранция.
Скачам напред от стола, все едно гърбът ми изгаря. — Невъзможно е! Майка ми ще получи инфаркт, ако разбере, че сме на червено!
— Значи, Денби Хол — казва Дерек лаконично.
Сега не се съмнявам, че адвокатът ми е полудял. — Денби? Но това е историческата ни семейна резиденция! Да не става и дума за това!
— Ашфорд, трябват ти пари, и то веднага — добавя той. — Трябва да започнеш с оценяването и продажбата на някои от имотите си, в противен случай, виждайки твоята несъстоятелност, банката може да продължи законно до възможна възбрана.
— Дерек, имам нужда от време.
— Трябва да отидеш в банката и да говориш с длъжностно лице — продължава той.
— Ще помисля, но ти трябва да намериш решение за мен — последните ми думи, преди да напусна студиото.
Исках да се отбия в клуба, за да видя кой е наоколо и да чуя последните новини, но желанието ми отмина.
Аз съм беден. Аз, дванадесетият херцог на Бърлингам, се озовавам с кредитори на входната врата!
Как трябва да се представям наоколо?
Ако ме попитат: „Здравей, Паркър, как си?“, не мога да отговоря: „Чудесно, аз съм на червено!“.
Да не говорим, че дори не мога да си позволя да почерпя приятелите си с уиски. Хубава сцена ще бъде да ми срежат кредитната карта публично. Не, трябва да има грешка! Трябва да има решение!
Карам, като натискам газта повече от необходимото за излизане от Лондон възможно най-скоро, сякаш проблемът ми е вързан с града и искам да го оставя зад гърба си.
Връщайки се в Денби Хол, се мъча да намеря слуга, който да ми отвори портите.
Защото тази проклета къща е пълна с хора, но когато е необходимо, никога няма никого… Може ли да знам къде отиват парите ми, щом трябва да сляза от колата и да отворя портите сам?
Добре, зададох си няколко глупави въпроса. Беше достатъчно да стигна до портата и да забележа, че майка ми е събрала всички, от коняри до камериерки, минавайки през готвачите, шофьора и градинаря.
— Добро утро, Ваша милост, добре дошли — казва Ланс, икономът, с намерение да пренесе това, което изглежда като цялото обзавеждане от източното крило.
— Ланс? Може ли да ми обясниш какво се случва тук? — питам разтревожен от вихъра на заетите слуги.
— Заръки от херцогинята.
— Разбира се, но защо? — настоявам.
— За да ги занесем до Бат — отговаря Ланс, все още неясен.
Чувам познатото тропане на токчета по мраморните стъпала на входа. — Необходимо е да се преразгледат мебелите и обзавеждането. И в Бат, и тук — казва женски глас с деспотичен тон точно зад мен.
Обръщам се и виждам майка си под арката на вратата, с кръстосани ръце, предизвиквайки ме.
— Защо изобщо е необходимо? — питам я аз.
— Ти си новият херцог на Бърлингам, затова наредих всички тапицерии и спално бельо да бъдат подновени с твоите инициали под герба. От само себе си се разбира, че промяната включва и интериора.
— Никога не съм искал нищо от това — възразявам.
— Аз да. Вече се обадих на архитекта; ще дойде утре и заедно ще започнем проучването за ремонта на Денби Хол. След това, след два дни ще отида в Бат и ще направя същото с и…
— Не можеш да отидеш в Бат! — прекъсвам я разтревожен.
— Какво? — Тя ме гледа така, сякаш съм казал обратното.
— Спри всичко, не можеш да отидеш в Бат.
Боже, направи нещо! Парализирай я, удари я, но не я пускай в Бат!
Но тя сякаш не ме приема на сериозно. — Никога не съм чувала по-голяма глупост.
И сега какво да си измисля? — Не можеш! Очакваме гости, трябва да си тук, за да ми помогнеш да ги посрещнем подобаващо!
— Може да ги посрещнеш с Портиа, би направил бляскаво впечатление…
— Не! Те са много важни гости, трябва да ги посрещнеш ти.
— И кои биха били те? Никой не ни е посещавал от шест месеца! — отговаря сърдито.
Болезнено положение, което вкисва майка ми с всеки изминал ден: херцог съм от месеци и все още не сме имали никакви посещения.
Опитвам се да протакам. — Не мога да ти кажа, това е тайна.
Майка ми върти очи, все по-нетърпелива. — И кога ще пристигнат, може ли да се знае?
— Не! Изненада! Не знам и аз. Те биха могли да дойдат по всяко време, затова имам нужда от теб тук.
Лицето на майка ми се преобразява с широко отворени очи, сякаш Мадоната й се е явила. — Това ще да е кралицата! Кралицата идва! С цялото кралско семейство! Ето защо не можеш да кажеш, нали? Това е строго секретно!
Какво направих? В този момент просто трябва да остана в играта. Ако се справя с това, значи, съм Бог. — Ъъъ… Да, но прави така, сякаш нищо не съм ти казал.
— Чуйте ме всички, спрете и върнете всичко на мястото му. Предстои ни кралско посещение. Маргарет, с мен! — Вика майка, обръщайки се с решителна крачка към кабинета си, внимателно следвана от нейната дама и нейната глутница коргита с наднормено тегло. Мразя тези кучета.
Да, майка ми също има дама, но й харесва да я нарича „частна секретарка“, защото, дори с всичките й ограничения, осъзнава, че да говори за дами в 21 век, е нелепо.
Безполезно е да спра една от глупостите й, без да я накарам да се сети за по-лоша.
Ако не друго, поне сложих край на хилядите, които беше напът да похарчи.
Сега обаче имам по-важни проблеми, които трябва да разреша.
Преобръщам кабинета на баща си с главата надолу, опитвайки се отчаяно да възстановя финансовото си състояние и да разбера как се е случило това бедствие. Няма нищо. Съвсем нищо. Просто безполезна хартия, стари мухлясали документи, някоя разписка, но нищо полезно. Той също винаги се е облягал на Смит, нашия финансов съветник, а тук няма нищо.
Едва сега си давам сметка колко съм грешил, делегирайки на другите нещо толкова деликатно. Мислех си, че щом баща ми му се е доверявал, мога и аз. Грешил съм.
Не, от днес аз ще застана зад това бюро, не искам повече и да чувам за консултанти.
Докато пълзя сред купища пожълтели хартии, разпръснати по пода, Ланс ме изненадва отзад и ме кара да подскоча.