— Ваша милост, извинявам се. Видях светлината и помислих, че някой я е забравил, не смятах, че прекъсвам работата Ви. Вече е два през нощта.
— Не се притеснявай, Ланс — казвам, облягайки се с гръб на стената и подпирайки лакти на коленете.
— Изглеждате уморен, ако позволите.
— Така е… Ланс, баща ми никога ли не ти е говорил за неговите инвестиции?
— Баща Ви често ми се доверяваше, но не и за неговия бизнес. Нещо не е наред?
— Нищо, което си струва да се обсъжда.
— Мога ли да Ви предложа освежаващ сън? Изглеждате стресиран, откакто се върнахте от Лондон.
Кимам и го отпращам. Оставам за още малко, чудейки се как, по дяволите, може да се случи на баща ми, практичен и разумен, да се заблуди с такава пагубна инвестиция.
И да ме остави на червено. С майка ми, която диша във врата ми!
Връщам се на бюрото, за да изцедя мозъка си, трябва да измисля план Б.
Бих могъл да отворя замъците ни за туристи. При тази мисъл получавам сърцебиене: семейство Паркър, откакто държи херцогството Бърлингам, винаги се е гордеело, че не се налага да трансформира именията си в туристически атракции за дебели хора с гумени сандали, както повечето изпаднали благородници са принудени да го направят, за да съберат необходимия бюджет за поправката на покрива или котела.
Правя две изчисления, за да оценя тази стратегия, но дори и да проработи, ще отнеме твърде много време: за да събера парите, които дължа на банката плюс лихвите, трябва да организирам посещения поне за шест години. Твърде много време.
Навивам надраскан лист и го хвърлям върху другия край на студиото, за да удари издълбаната дограма.
Докато минавам през галерията с портрети, за да стигна до моята стая, усещам върху себе си тежестта на погледите на предците си. Всички са тежки, сериозни, гледащи ме от горе надолу и съдейки ме. Знам какво мислят: че аз, като херцог на Бърлингам, съм наистина неадекватен. Рискувам опетняването на името на семейство Паркър.
Следващия път трябва да не забравя да мина през галерията с оръжията! Пътят е по-дълъг, но поне избягвам разярените лица на моя скъп изчезнал род.
И тази нощ няма да спя.
3. Джема
Обожавам да правя изненади! Това, което най-много харесвам в живота при двойките, са годишнините и организирането на парти изненади.
На кой не му харесва?
Ами подаръците?
Ами шоколадите?
Ами розите?
Знам, че тези, които се обичат, трябва да празнуват всеки ден, не само рождени дни, годишнини и Свети Валентин, но аз вярвам в щастливия край, вярвам в чаровния принц, вярвам в приказката.
Мисля, че когато Алехандро ме види с прозрачното ми дантелено бельо, ще го разкъса със зъби.
Срещнах го в един кубински клуб в Камдън, точно преди един месец. Той ме покани да танцуваме салса и след това не се спряхме до затварянето. Трябваше да ни изхвърлят и отидохме в къщата ми. Да, накратко, знаехме, че ще приключи така или при мен, или при него.
Алехандро е от Каракас, висок, с дълга черна разрошена коса, тъмни и проницателни очи, в които аз просто се изгубих веднага щом ме заведе на дансинга със себе си. И силни, стабилни ръце, с които като обгърне кръста ми, се чувствам, че му принадлежа. Да, това е любов, сигурна съм. Трябва да е, щом ме кара да се чувствам така.
Днес по случайност е и почивен ден в театъра, реших да го изненадам: ще отида в дома му с моето секси облекло под палтото и ще ядем вкусотиите, които купих от , излегнати на леглото (макар че не мога да си го позволя, но за някой специален повод мога да похарча част от спестяванията си), тогава ще направим нещо много романтично, като къпане заедно на свещи. Сега, като се замисля, не знам дали в апартамента му има вана… Душът също ще свърши чудесна работа, ще си пуснем някаква чувствена музика.
Апартаментът му е в Барнет, близо до метрото, поне имам да ходя малко на открито, защото студеният въздух се вмъква под палтото ми и задните ми части са ледени.
Едно момче излиза от входната вратата, където може би е Алехандро. Питам го за потвърждение. Добре, признавам си, за месец и нещо от нашата връзка не съм била в дома му, но веднъж взехме заедно такси, което първо остави него и след това ме закара вкъщи.
— Извинете, Алехандро живее тук, нали? Висок, тъмнокос, с изявен латиноамерикански акцент…
Той ме гледа несигурно. — Не знам дали се казва Алехандро, но има такова момче на четвъртия етаж.
Убедена съм, че е Алехандро.
Качвам се бързо, рискувайки да падна по стълбите заради токчетата.
Почуквам на вратата и чувайки приближаващите се стъпки, бързо откопчавам палтото си и точно когато виждам дръжката да помръдва, го разтварям, показвайки се гордо. — Честит първи меееесеец!
И тогава се покривам от ужас. — Ти не си Алехандро!
— Не, определено не съм. — Този, който ми отвори, е мъж около шестдесетте, който ме гледа с удивление. — Не съм Алехандро, но вие сте добре дошли!
— Съжалявам, Алехандро не живее ли тук?
Господинът се навежда към мен и кима с глава към коридора. — Онази врата там, скъпа.
Осъзнавам, че на четвъртия етаж има още три апартамента, и благодаря с няма учтивост за указанието.
— Късметлия — чувам коментар, отдалечавайки се по коридора.
Почуквам отново, уверена и наистина смятайки, че Алехандро е късметлия.
Той ми отваря, гол до кръста, все още мокър от душа.
— Джема?
Свалям палтото, което пада ефектно на пода. — Да празнуваме?
Той ме гледа учудено. — Ъъъ… Какво, съжалявам?
Защо не изглежда щастлив?
— Да празнуваме нашия първи месец? Срещнахме се преди един месец — опитвам се да му влея от ентусиазма си, заобикаляйки го, за да вляза в къщата.
— Не те очаквах.
— Очевидно! В противен случай каква изненада би била, извинявай? — казвам.
Алехандро не показва признаци, че разбира смисъла на посещението ми.
— Никога не съм ти казвал, че живея тук.
— Имам своите източници. Сега какво ще кажеш, да отидем там и да се отпуснем малко? Ще ти помогна да се изсушиш…
Ръката ми е напът да отвори вратата на стаята, но вместо на дървото, я поставям върху нещо топло и меко.
— Да помогнеш на кого да се изсуши? — топлото нещо има женски глас.
Обръщам се и виждам момиче, също с латиноамерикански черти, голо и с ужас забелязвам, че ръката ми е на гърдите й.
Веднага я махам.
— Алехандро! Коя… Коя е тя? — питам ужасено.
— Аз съм Шона.
— Това е Шона — повтаря той.
— Разбрах, че е Шона, но какво прави тя тук, гола?
— Тя е съпругата ми — отговаря той по най-естествения начин на света.
Бих искала да изчезна: аз съм тук по прашки и жартиери, с моето — така си мислех — гадже и голата му жена.
— Никога не си ми казвал, че си женен! — обвинявам го, докато вземам палтото си, за да се покрия.
Алехандро ме поглежда, без да му мигне окото. — Никога не си ме питала.
Онемявам, не знам какво да кажа. Шона ме наблюдава и се намесва: — За мен тя може да остане, хубавка е. Харесва ми.
Той изглежда ентусиазиран от идеята. — Да, може да се присъединиш към нас, ако искаш, докато си тук…
— Ах, отвратително! — коментирам, закопчавайки палтото до врата бързо и яростно. — Алехандро, ти си гадняр! — Това е всичко, което успявам да кажа, преди да тръгна по стълбите и да загърбя тази смразяваща сцена.
Честит първи месец, Джема! Обичам да правя изненади, добре ми се получават!
Докато студът се изкачва по краката ми, не правя нищо друго, освен да се чувствам още по-глупаво. Сядам на първото свободно място в метрото, което виждам, и издърпвам подгъва на палтото си, за да покрие колана на жартиерите.
Чувствам се наблюдавана, сякаш всички около мен виждат бельото под палтото ми. Самосъжалявам се!
Докато организирах изненадата, доволна и замислена за страстната нощ, която щяхме да имаме, Алехандро е преминал през цялата Камасутра с Шона!