Выбрать главу

Както се очакваше, не съм мигнал. Размишлявах за всичко, за да разреша ситуацията и да намеря парите: когато стигнах до идеята да превърна Денби в къща за срещи като Том Круз в „Рисков бизнес“, погледнах в лицето отчаянието.

В пет хвърлих кърпата и станах окончателно. Включвам телефона си и виждам съобщение от Дерек. Там, на екрана, е отговорът на моите молитви.

Каза ми да преодолея проблема с дълга на баща ти. Може би съм намерил решение. Ще говорим за това утре вечер на вечеря в Бернерс в осем.

Щом трябва да се върна в Лондон, добре. По принцип е саможертва, но този път ще го направя с удоволствие.

Сякаш мускулите ми внезапно се отпуснаха, мятам се отново на леглото и този път се оставям да заспя тежко.

Ланс е този, който ме събуди по настояване на майка ми.

По обяд според нея е недопустимо да остана в леглото, когато всеки момент може да ни посети кралското семейство.

Един ден ще намеря смелост да й призная, че кралското семейство няма да ни посети. Но този ден не е днес.

Ставам, този път пълен с енергия, която нямах от миналогодишния финал на шампионата по поло.

Обличам кашмирена блуза, скъсани панталони и хващам ракетата си за тенис.

Да, днес навън е десет градуса, но вътре ми се струва, че имам ядрен реактор, затова излизам на корта, за да дам два удара на стената.

Това, което най-много обичам в имението, са откритите пространства: всяка част е различна и изглежда, че никога не е на едно и също място, откъдето и да погледнеш. Екстериорите са лабиринт игра, която води до пътека на тематични градини.

Денби Хол е имение от 18. век, преустройвано и разширявано през годините от различните херцози на Бърлингам, без очевиден цялостен проект. Това е, което му придава характер и уникалност в сравнение с класическите английски имения, изучавани на масата.

Тенискортът е направен в един от вътрешните дворове, затворен от трите страни с каменни стени, покрити с катерещ се червен бръшлян. Дългата отворена страна гледа към езерото. На първия етаж има галерия, която действа като трибуна на корта.

Признавам, че изкушението да ударя майка ми, когато я виждам там горе, винаги е много силно. Рано или късно ще получа това удовлетворение.

Майка ми е като болка в корема: хубаво ти е, докато не започнеш да я имаш.

Баща ми беше страхотен човек, за да я държи в продължение на четиресет години, след което счете за добре да ми я предаде. Аз, след оскъдните тридесет, обмислям дали да не се скрия.

Майка ми е маниак на тема контрол, няма нужда да го казвам: преди контролираше баща ми, сега е концентрирала цялата си енергия върху мен.

Да, защото да бъде херцогиня през половината част от живота си, не й беше достатъчно; сега тя полага усилия да бъде майка херцогиня.

Докато не се оженя, по-важната жена от Бърлингам е тя.

Намирам се на кръстопът: или да задържа майка си през целия живот, или да я заместя със съпруга, която да е чисто нова херцогиня.

А майка ми може да одобри само два типа жени за мен.

Тип първи: срамежлива, покорна и безхарактерна — още по-добре, ако е няма — така майка ми ще контролира всичко.

Тип две: съучастничка. Някоя толкова подобна на нея, че може да ме притисне, едната отдясно, другата отляво, принуждавайки ме да изпълнявам всички техни желания. На практика обсада.

От близо десет години се хлъзгам като парче сапун между ръцете на една дебютантка в ръцете на друга, с баронеси и графини, които дори поне малко не крият, че са ме включили в семейния си план. Все още не съм имал примка около врата си, след цялото това време, и го считам за гордост.

Трябва да присъствате на някое от събитията, в които участвам: безкраен парад на дъщери/внучки/братовчедки/сестри на… и т. н., които без позволението на майка ми не мога да познавам.

Разбира се, ако бях на червено сериозно, както преди двадесет и четири часа каза Дерек, никой баща не би хвърлил своята дъщеря в ръцете ми.

Да, единствената хубава страна на фалита е, че може да бъде ефективно възпиращо средство за социалните катерачи.

Едно е сигурно, щом Дерек ми каже какво е измислил, за да възстанови парите ми, ще изпратя майка си в Бат и не искам да я виждам или чувам шест месеца.

Не ме разбирайте погрешно, обичам я, но нейните методи надминават моя праг на толерантност.

Не съм свикнал да живея със семейството.

Винаги са ме поверявали на детегледачки и гувернантки, откогато ми изникна първият зъб, влязох в колежа, само и само да изляза веднъж оттам пълнолетен.

Животът ми у дома се състоеше от коледни посещения, пролетни и летни ваканции и обикновено винаги имаше много хора освен мен и родителите ми.

Можете да си представите колко странно ми се струва да се събуждам всеки ден у дома и винаги майка ми да е наоколо. Боже мой, аз не съм лош, просто не съм свикнал.

Плюс това тя си е наумила, че трябва да ме направи перфектният херцог на Бърлингам, оттук и натрапчивостта й в личния ми живот надхвърля всички ограничения.

Всъщност сега тя е там, под каменните арки, наблюдава ме и прави измервания. Обмисля дали за моя официален портрет трябва да позирам изправен, или седнал.

Когато първите дъждовни капки започнат да падат, с един изстрел на ракетата събирам разпръснатите топки из корта и се насочвам към стаята си.

Чувствам се във форма и се подготвям за вечерта, сякаш трябва да отида и да взема някаква награда.

Когато пристигам в Бърнърс, Дерек вече е на масата и ме чака.

— Ашфорд, добре дошъл! Много си точен.

— Не можеше да бъде иначе. Знаеш ли, че след новината вчера снощи не мигнах. Да бъда на време, е минимумът, въпреки че…

Дерек сбръчква вежда. — Въпреки че…?

— Въпреки че го намирам за доста необичайно. Да, накратко, щях да дойда в студиото ти за среща или най-много за обяд. Но вечеря?

— Да, прав си. Вечеря за разговори за работа е малко специфична, но всъщност става въпрос за специфични неща.

— Разбрах, разбрах — прекъсвам го. — Разбрал си, че баща ми е имал сметка в данъчен рай — казвам тихо.

— Данъчен рай? Какво? Не! Тоест, искам да кажа, имал ли е? — пита ме изумен.

— Откъде да знам! Ти си адвокатът!

— Не, няма офшорни сметки, за които да знам.

Вдигам рамене. — Мислех… че говориш за специфични неща!

Дерек кима с глава за „да“. — Да, това е необичайно и исках да говоря за това по неформален начин.

Сервитьорката пристига на масата и Дерек спира.

— Ето ме. Закъснях, но успях — извинява се тя задъхана.

Не губя време и поръчвам веднага. — Да, седим от известно време. Както и да е, за мен Шатобриан, гриловани аспержи и пюре от трюфел.

Тя ме гледа учудена, повдигайки вежда.

— Какво не ти е ясно? — питам я аз.

Дерек кашля от другата страна на масата.

— Всичко — е нейният кратък отговор.

Гледам я невярващ: лъскави маратонки, тесен клин от изкуствена кожа, оскъден пуловер с леопардов принт и ярък грим. Няма нищо общо със заобикалящата ни среда, но кой знае, може би е първият й ден на работа.

— Значи, няма нищо трудно, филе от говеждо месо Шатобриан. За аспержите бих казал, че няма проблем, а пюрето от трюфел е просто пюре с масло от трюфел.

Реакцията й ме шокира. Тя затваря едното си око, протяга ръката си към мен на два сантиметра от лицето ми и сгъва пръстите си един след друг, с изключение на средния пръст, който остава вдигнат.

— Стой така, защото си ми на прицел…

Дерек се изправя и слага ръце върху раменете на сервитьорката.

— Джема, успокой се. Какво ще кажеш, да седнеш? Не прави това, не сме на стадиона.

— Дерек, какво правиш? — питам смутен.

— Джема не е сервитьорка. Възникна недоразумение.

Аз съм доста объркан. — Извинявай, щом не е сервитьорка, какво прави тук?

— Правя — намесва се арогантно, — защото той ме покани тук! Така или иначе бих могла да кажа същото за теб.

— Да, Ашфорд. Джема е моя клиентка. Или по-точно баба й беше, но технически сега е тя.