Не знам дали съм по-ядосана, или по-обезсърчена. Когато вчера прочетох съобщението на Дерек, сериозно си помислих, че има решение за преодоляване на препятствието с брака, но вместо това вчера наистина се изправих пред разочарованието. Дерек няма други решения, освен да се омъжа за Ашфорд, а това означава, че никога няма да наследя дори един паунд.
Аз не съм продажен човек, не мисля, че парите те правят щастлив, и никога не съм обмисляла възможността да забогатея, но сега не мога да не се замисля. С наследството на баба бих могла да си взема хубав апартамент в центъра, къща на село за родителите ми, с много животни и да си купя хубава кола, може би порше (кой знае дали го правят в розово). Бих могла да си купя маркови дрехи, като тези, които виждам в , стига вече с битпазарите и магазините за втора употреба!
А и тогава ще мога да следвам „Арсенал“ навсякъде с всички фенове всяка неделя!
И да отида на почивка на Карибите! Или просто да отида на почивка.
Това са неща, които винаги съм мечтала да направя, но сега съм толкова близо до успеха, че да се откажа, е истинско мъчение.
Ако приема предложението на Дерек обаче, ще бъда сведена до един килограм месо за продажба в месарница.
Искам до себе си мъж, който да ме обожава, искам да бъда светлината в очите му, а не пръст в окото му. Да, защото Ашфорд ме накара да се почувствам точно така: безполезна, нежелана, излишна и досадна. Мечтая за мъж, за когото да съм незаменима като въздуха, който диша.
Искам Рет, който спасява Росела O’Хара от опасност; искам Джак, който се дави за Роуз; искам Ромео, който се отрови заради Жулиета. Искам една приказка. Винаги съм искала и знам, че ако не спирам да вярвам, в крайна сметка ще я имам.
Родителите ми предизвикаха семействата си, за да бъдат заедно, и след тридесет години се обичат като в първия ден.
Ашфорд няма нужда от жена, която да обожава, разбира се, че той обожава себе си и това му е напълно достатъчно. Той се нуждае от хубава фигурка, която да показва, манекенка, която да развежда. Може би той беше прав: не съм родена за херцогиня, аз съм твърде човечна, искам твърде много неща, за да се поставя в ролята на порцеланова кукла.
На закуска, ядейки от домашните бисквити с елда на майка ми, си мисля, че ако разкажа на родителите си тази история, ще се посмеят доста.
Часът е един и половина и с неохота събличам пижамата си и се обличам да отида в театъра на ужасите.
Днес, преди следобедното шоу, има среша на трупата.
Надявам се да ни кажат, че от следващата година ще имаме по-весел мюзикъл с нови костюми и че ще мога да създам някакъв нов грим, който да е малко по-оживен.
Тази постановка за раздялата на едно семейство по време на испанския грип, ме убива отвътре и продължава твърде дълго. Винаги съм се чудила какво тласка зрителите да идват и да го гледат. Честно казано няма опашка на касата и защо е така, не е загадка за никого. Мюзикълите трябва да развеселяват, а не да депресират.
Веднъж и аз да пристигна почти навреме, или по-скоро, с малко закъснение от обикновено, но вината не е изцяло моя; давам всичко от себе си, но винаги има някакво недоразумение между метрото и автобуса!
Адриана вдига очи нагоре, когато ме вижда, така че аз веднага сядам на седалката, в опит да се скрия от погледа й.
Оливър съобщава с флегматичния си маниер, че е обмислил нов спектакъл: последните часове на Рут Елис, последната жена, осъдена на смъртно наказание в Англия през 1955. Шоуто се фокусира върху главната героиня, която разказва историята на живота си от килията. И всичко това с разголена и минималистична сценография.
Чувствам нуждата да изкажа моята гледна точка. — Рут Елис е имала донякъде наситен живот. Тя е била модел, танцьорка в нощни клубове, намирала се е в кръг на проституция, имала е двама съпрузи, цял куп любовници и е ръководила клуб… Според мен такъв живот може да се превърне в един много динамичен и ангажиращ спектакъл. Да поставим Лондон в началото на петдесетте, с ритмична музика, която остава в главата! — Историята ме стимулира и мисля, че с такава продукция бих работила много по-мотивирано.
Изглежда, Оливър не е на същото мнение. — Искам да се концентрирам върху вътрешната драма. — И с тези няколко думи ме кара да замълча.
Без сценография, без ритмична музика, изобщо нищо.
Причина: той изпитва нужда да премине към нещо модерно.
Продуцент: предишният се оттегли, така че сега шоуто е самостоятелно продуцирано от Оливър в партньорство с Адриана.
Театър: винаги еднакъв, но с по-висок наем.
Бюджет: намален до минимум.
След срещата събирам смелост и отивам при Адриана, за да я попитам няколко неща, въпреки че тя ме наблюдава с блуждаещ поглед.
— Адриана, в ролята ти на художествен ръководител, от момента, в който трябва да започнем да подготвяме новото шоу, бих те попитала за индикации относно грима и костюмите, така че да подготвя предложенията.
— За какво говориш?
— Това, което трябва да направя аз: гримът на актьорите и костюмите.
— Костюмите ще бъдат много прости, а гримът няма да трябва. Голото лице показва много повече мъчението на героите.
— Извинявай, без грим, без дрехи… Аз какво да правя?
Адриана тропа с пръсти по касата на вратата. — Обсъдих вече с Оливър, твоята фигура в трупата не ни е нужна повече. Чувствай се освободена.
— Но… уволняваш ме така, мимоходом?
Бронзовото лице на Адриана е неописуемо. — Не, не мимоходом, би било равносилно на уволнение без причина. Дадох ти няколко причини — след което тя изчезва в съблекалнята, тръшкайки вратата в лицето ми.
Не вярвам на ушите си и мозъкът ми не иска да усвои току-що получената информация, затова отивам да потърся Оливър и когато го виждам, започвам да го гнетя без много преамбюли.
— Адриана ме уволни. Каза, че сте говорили за това заедно и вече не ви трябвам?
Оливър кима с глава, разклащайки мазната си коса. — Да, знаеш ли, не е нужно да се ядосваш. Това е въпрос относно бюджета; трябваше да намалим ненужните разходи…
— Ненужни? Казваш ми, че съм ненужна?
— Джема, ролята ти не е от съществено значение за новия спектакъл, трябва да го признаеш.
Показвам му пръст, без да мога да го обидя, както бих искала, след което се обръщам с гръб и тръгвам към вратата, преди да се извърна за последно: — Знаеш ли какво ще ти кажа? Последният спектакъл беше ужасен, а този ще бъде още по-лош. Като да хвърлиш отлична възможност в кошчето. Някой друг рано или късно ще има същата идея, но ще я приложи на практика много по-добре! Вие сте просто „искам, но не мога“ и не е нужно да ви желая провал, защото знам, че това ще се случи! Кога беше последният път, когато имахте повече от петнадесет зрители с изключение на роднините? Уволнявате ме? Добре! Тръгвам си с радост от това погребение!
И тогава се озовавам сама, побесняла, на тротоара, под дъжда, без работа. И без чадър.
6. Ашфорд
За втора поредна вечер лежа в леглото, без да спя, съзерцаващ тъмното.
Банкрутът е най-унизителното нещо, което може да ми се случи: това е една от причините, заради които могат да ме изгонят от Камарата на лордовете — превръщайки ме в посмешището на Парламента — и рискувайки да загубя собствената си титла.
Нещата са прости: благородническата титла е почетна, а който не отговаря за собствените си дългове, е обезчестен, защото думата му няма стойност.
Миналата нощ бях само неспокоен от новината за фалита, този път мога да кажа, че съм много ядосан на Дерек. Не намери решение, дори не опита. Той е уловил един по-отчаян случай от моя, сред отчаяните му практики, и го е хвърлил в купчината на бюрото му, за да види какво ще излезе.
Мъж плюс жена, дългове плюс наследство, равно на брак. Комплименти! Трябвало му е диплома от Оксфорд, за да стане такъв посредствен адвокат! Би му било достатъчно да погледа Пери Мейсън за по-добри резултати!
Как изобщо е могъл да си представи, че ще се оженя за онази там!