— Хайде да отидем да видим как изглежда този зъл дявол — побутна тя баба си.
Присъединиха се към насъбралата се във вътрешния двор тълпа. Всички се бутаха и блъскаха, нетърпеливи да зърнат двамата могъщи лордове, които бяха пристигнали в Дъмфрис Касъл. Единият от мъжете бе светлокос, а другият — тъмен. За никого не бе трудно да познае кой е Робърт Брус.
— А този с него? Прилича ми на нормандец — подозрително отбеляза Магота.
— Разправят, че е англичанин и приятел на Брус — обади се една жена от тълпата.
Джейн Лесли почувства как в гърдите й се надига гняв. Как се осмеляваше Брус да доведе един англо-саксонец в Дъмфрис? Но тогава го видя и погледът й се прикова върху великолепния мъж с буйната светлокестенява коса и искрящи зелени очи. От устните й се изтръгна смаяно възклицание. Та това беше нейният рис!
Пръстите и се сключиха около талисмана на шията й. Усети силните и бързи удари на сърцето си. Примигна бързо, убедена, че образът не може да бъде истински, ала не успя да го прогони. Възбудените гласове на сестрите й и шумната глъчка наоколо сякаш се стопиха — тя чуваше единствено бесния си пулс. Не виждаше нищо освен силния мъж, чиято златистокафява грива му придаваше толкова голяма прилика с риса.
За един миг й се стори, че зелените очи поглеждат право в нейните и като че ли проникват до самата й душа. Осъзна, че познава този мъж; вече го бе виждала. Припомни си съня си.
Споменът отне дъха й. Виждаше как рисът се превръща в мъж и сега същият този мъж стоеше пред нея от плът и кръв. Страните й пламнаха, когато си припомни как се прокрадваше с безшумните стъпки на див звяр и как, преди да успее да извика или да побегне, я бе сграбчил със силните си ръце. Но той бе враг. Нормандец, простиращ дяволската си сила над нея и над всички тях!
— Магота, ние не го искаме тук — настойчиво прошепна Джейн. — Трябва да се отървем от него!
В този миг Джок Лесли въведе гостите в замъка и Джейн и Магота разбраха, че ги е поканил на вечеря.
— Ще отидем в кухнята — реши баба й. — И все някак ще се отървем от тях.
Готвачите вече се суетяха — разбъркваха котела със супата, опитваха крехкостта на еленското, задушаваха зеленчуци.
— Аз ще приготвя соса — заяви Магота тъкмо когато влизаше Джок Лесли.
Той я погледна и я избута настрани.
— Излез веднага оттук, жено! Днес няма да търпя злобните ти номера. Да не би да искаш да ни посрамиш?
Възмутените протести на тъща му, че е невинна и не замисля нищо лошо, не го трогнаха. Джок знаеше колко дълбока е омразата й към всеки чужденец.
— Андрю! — повика той сина си, който се обучаваше за главен управител на замъка. — Отговаряш за кухнята! Не искам изобщо кракът на Магота да стъпва тук!
След като баба й излезе, Джейн се сви в един ъгъл и търпеливо зачака. В нея се преплитаха страх и омраза, но в едно бе напълно сигурна — нормандецът бе по-опасният от двамата новодошли.
Един от готвачите изсипа супата в голям супник и я подправи със сметана и вино. Джейн пристъпи напред.
— Андрю, може ли да сервирам? — мило попита девойката.
Брат й се усмихна.
— Много добре, Джейн, но не се разтакавай, че изстива много бързо.
Когато Джейн влезе в голямата зала, сърцето й се качи в гърлото. Колкото повече приближаваше към почетните гости, толкова повече омекваха краката й. Учудваше се на собствената си безразсъдност. Дали наистина ще се осмели? Когато вдигна черпака, за да сервира на Робърт Брус, усети, че цялата трепери. Самообладанието я напускаше, но тя прехапа устни и сипа, без да разлее нито капка. Стрелна крадешком с поглед мъжа със светлокестенявата коса, който бе седнал до Брус. Потрепна, когато си припомни какви неща правеха в съня й порочните му устни. Видя как погледът му се плъзга от гърдите към косите й. Видя и одобрението, и желанието, което пробягна по лицето му. Пое дълбоко дъх. Когато чувствените му устни се извиха в подканваща усмивка, решителността й се възвърна. Бързо наклони супника и гъстата течност се изля право в скута на мъжа.
Линкс де Уорън скочи. Кожената му туника го спаси от жестоко изгаряне. Ръката му светкавично се стрелна и се сключи около китката на момичето, преди то да успее да избяга. Очите му замятаха гневни мълнии.
— Коя, по дяволите, си ти?
— Келтка! — предизвикателно вирна глава тя.
— По-скоро дива котка, която се нуждае от опитомяване.
— Заклет враг на всички проклети англичани!
Джок Лесли, който тъкмо внасяше голяма кана с най-хубавото вино от избите на Дъмфрис, се спусна напред, опитвайки се да замаже грубостта на дъщеря си.
— Кое е това момиче? — сърдито попита де Уорън.
— Твърде непохватна слугиня, милорд.