— Мина време, никой не се обади — не спираше Тома. — Гората дремеше под снега, светеше навсякъде и само аз като бръмбар пълзях все по кръвта, вече убеден, че ония са забравили за раненото животно. (Полковникът си науми, че сърнешкото в наденицата е от тоя лов на Тома.) Гледай сега какво става: на равното, вече разгорещен и бесен от кръвта по бялото, аз ги видях. Бяха трима: единият в кожени дрехи, държеше бойна пушка, другият беше потурлия, значи, човек от планината, третият носеше ватенка и шапка с ушанки.
Неочаквано полковникът се вдигна от мястото си. Без да каже дума, без да погледне, прекоси стаята и излезе навън. Селото се готвеше за сън. Чуваше се звънтенето на чанове и хлопки и някъде в тъмнината към долната махала блеенето на коза. Още по-далече от хълма идеше свирнята на кавал и думкането на тежък хлопатар като църковна камбана. Стадата, помисли си полковникът: кооперативните стада са това. И нещо трепна, нещо забравено — близко и познато, което бе стояло до този миг дълбоко в душата му, сега никнеше с болка. С болка ли? За отминалото време, за детството, минало в трънаците подир стадата на по-имотния стрико, или за ония дни на лятото, когато възсядаше натовареното с гюмове магаре и препускаше от кошарата до мандрата, докато е още топло млякото, докато слънцето се радва на гората и още не е нагорещило пътя и остриганата му главица с щръкналите и зачервени уши, същински доматчета.
Притисна се до стената и въздъхна. Блеенето на козата отново грабна мислите му — надолу, където подир малко изписка жена. Тя не се караше на козата. И на полковника му се стори, че разпознава гласа: говореше нежно с високия си глас и козата вече тичаше към нея и непрекъснато врещеше. И в това преплитане и търсене на гласовете тъмнината се топеше за двете същества — всичко замълча за тях, затихна.
В този миг от отворения прозорец над главата му изскочи равният глас на Тома:
— Потурлията ревна: „Стой!“ — и с насочено чифте върху ми. Питате ли какво ми е било?
Живеят. Живеят, трепна полковникът. Като облаците, като тревата. Без звезди на раменете.
И сам, захлупен под козирката, в тихата нощ за кой ли път се заклеваше да не мръдне от мястото си, да си остане веднъж завинаги при полегатите хълмове, обагрени в кървавочервено в късна есен и всяка пролет в меко зелено — при своите, с които бясно тичаше по вечеринките, а с алестия кон препускаше по махалите и кошарите да дига силни думи за новото. И когато минеше в долната махала, хубав и наперен, конят риеше с копито, цвилеше с развята грива под опънатите стремена, докато на дървения одър тя не махнеше с белите ръце, запретнати до раменете.
От прозореца се стрелна сянка:
— „Стой, ти казвам“ — по-страшно извика този човек. И тръгна срещу мене. Другите също дигнаха пушките, готови да ме разкъсат със сачми и куршуми.
Полковникът се заслуша в гласа на Тома.
— Застанах на равното. Дигнах пушката настрана, знак, че нямам намерение да стрелям. А потурлията не кандисва, вика ми: „Хвърли пушката, хвърли пушката.“
Бре, мамка му, почудих се — да дигна ли да го направя на решето, или наистина да я хвърля в снега и като пленен германец — на — няма. И му креснах: „Какво искаш ти бе?“ „Гледай ти, гледай“ — рече за мене и побесня и видях да лъска в навущата кама.
С него шега няма, знаех вече. Премигнах още веднъж, по-добре видях камата. Не, нямаше да спре нищо ръката му и в тая пустош единият трябва да легне и да обагри снега. А на мене никак не ми се искаше, бяха трима, даже да го перна, другите двама ще преварят и хайде, свети Тома — в дълбоката гора под някой камък, докато те размие водата и сетне на капки потечеш в нея.
— Боже! — изохка жената на Тома.
— Това си мислех и страхът влезе под кожата ми. Изпотих се, а тоя здравеняк стои, мери ме откъде да почне — от главата надолу или обратното. Аз не бях го виждал този разбойник досега в гората и гняв ме хвана, сигурно беше от горния край на планината, бозави му бяха потруите, при нас върви само черното.
— Знам, знам го лично — подскочи другоселецът и събори чашата си.
— „Какво искаш?“ — обадих му се твърдо — и Тома, и жената дори не обърна внимание на счупеното, — той все идеше и ми вадеше очите със своите силно изпъкнали очи на гуляйджия и касапин.
— Глава режа, знам го, знам, знам — повтаряше другоселецът.