<<< ЗА МЪКАТА И РАДОСТТА
Досега не е имало брак, който — винаги пощаден от мъката — да е познавал само радости.
Мъка и радост са размесени в едно — не за всеки особено приятно — питие на този земен живот, но от самите нас зависи да определим съотношението им в сместа, след като, за жалост, не сме в състояние да предотвратим към радостите да не се прибавя неизбежно и мъка!
Но от изключителна важност, особено в брака, е да развиваме способността си да намаляваме дела на страданието и да увеличаваме този на радостта...
Разбира се, мъката си остава винаги мъка, колкото и да се опитват някои да ни утешават, че мъката можела от само себе си да се превърне в радост.
Тези думи имат всъщност предвид една последователност: — изместването на мъката от възвърналата се радост!
А ние имаме силата да ускорим връщането на радостта, — имаме силата да умножаваме земните радости!
Съвсем не е нужно някой да учи хората как ца си причиняват мъка, — и дори ако нито един човек не караше съзнателно другите да страдат, на земята пак щеше да има предостатъчно мъка, защото всяка проявена форма в този външен свят дължи тукашното си съществуване единствено на страданието: — не може да продължи да съществува, без нещо друго да е принудено да страда заради нея...
Само там, където добротата е водела до химерични въжделения, и състраданието — до заслепление, у земния човек е могла да възникне самонадеяната мисъл, че може да се намери някакъв начин за изкореняване на страданието от този външен свят, — но тук то е неизбежно следствие от присъщата структура на този свят, всеки от елементите на която се стреми да измести другите от заеманото от тях пространство и да утвърди границите на своето собствено пространство. — —
Навсякъде, където външният свят раздробява хомогенното само по себе си пространство, неминуемо има страдание, — и човекът щеше да бъде в състояние да изкорени това страдание само ако можеше да унищожи всеки „външен“ свят изобщо, но това би било равносилно на едновременното унищожаване и на всички „вътрешни“ светове...
Ала макар този най-външен от „външните“ светове, който ние — поради своята обвързаност с животинско тяло — сме принудени да възприемаме чрез сетивата на животното, да е пълен със страдание, макар и обширни невидими царства от този „външен“ свят да са също така — някои дори повече — в плен на страданието, доколкото и там нищо не може да съществува външно, без да изземва пространство от другите и без да окръгля свое собствено пространство, — в противовес на всичко това има безброй „вътрешни“ светове, където всички съществуващи форми, без изобщо да се откъсват от хомогенното пространство, се разкриват и проникват взаимно, така че тук просто отсъствува каквато и да е възможност да се изпитва страдание. — — —