„Не може да бъде“, мисля си аз. „Не може да бъде.“ Нито един смъртен, пътуващ из Равнината, не може да прекоси границата с материалния свят. Не и видимо. Това е едно от най-старите правила на древния ред, установен от Григъри, чиито водачи все още определят правилата в пророчеството, в Равнината, в Отвъдните светове.
Продължавам да се дивя на нерегламентираната й постъпка, когато образът й избледнява, а фигурата й става още по-прозрачна. В мига преди напълно да изчезне, погледът й е твърд като стомана. После си отива.
Вкопчила съм пръсти в перилата на стълбите, салонът под мен се люлее и внезапно усещам сериозността на видяното. Наистина Алис е забележителна Заклинателка; беше стабилно подготвена още преди отпътуването ми за Лондон. Ала присъствието й на стотици километри разстояние може да означава едно-единствено нещо — че докато съм отсъствала, силата й е нараснала още повече.
Аз, разбира се, никога не съм мислила обратното. Макар че в момента разкривам в себе си все повече и по-разнообразни заложби и с всеки изминал ден ставам все по-силна. Близо до ума е, че и с Алис е станало същото.
Но все пак фактът, че е преминала през преградата, поставена от Григъри, може да означава само едно: през последните месеци Душите са се умълчали, защото са убедени, че сестра ми работи в тяхна полза. Кротуват, защото са сигурни: плановете им за бъдещето и тяхното осъществяване ще компенсират настоящото им продължително мълчание.
4.
— Добро утро, Лия.
Филип влиза в стаята; целият излъчва увереност и авторитет. Фините бръчици около очите му са по-забележими от друг път и аз се питам дали причината е в умората от пътя, или просто във възрастта му — достатъчно е стар, за да ми бъде баща.
— Добро утро. Седни, ако обичаш.
Настанявам се на дивана, а Филип заема стола до камината.
— Как мина пътуването?
Тихомълком сме се разбрали да избягваме някои думи и определени изрази, които биха улеснили страничния наблюдател да разбере за какво си говорим.
Той поклаща глава.
— Не беше тя. Този път хранех големи надежди, но… — отчаяно клати глава и се обляга назад, а по лицето му си личи дълбоко изтощение. — Понякога силно се съмнявам, че ще открием това момиче, да не говорим за последното, на което дори не знаем името.
Потискам разочарованието си. Филип Рандал работи неуморно, за да намери останалите два ключа. Досега не сме напреднали ни най-малко, ала не по негова вина. Разполагаме само с едно име — Хелене Кастила — от списъка тъй ревниво пазен от Хенри, а не сме в състояние да открием някого с такова име и с характерния белег на ръката. Пророчеството казва само, че останалите ключове, като Соня и Луиса например, са белязани с Йоргуманда и са родени някъде около Ейвбъри в полунощ на 1 ноември 1874 година. От раждането на ключовете са изминали близо седемнайсет години, а омазнените селски тефтери, където се вписват ражданията, досега не са ни били от полза. Хелене би могла да живее къде ли не. Дори вече може и да не е между живите. Опитвам се да облекча положението на Филип.
— Би трябвало да сме благодарни и на това. Ако беше толкова лесно, някой друг можеше да ни изпревари.
В усмивката му си проличава благодарност към мен, а аз продължавам:
— Щом ти не можеш да ги намериш, Филип, никой няма да може да го стори. Не се съмнявам, че много скоро ще попаднем на следите им.
Той въздъхва и кима с глава.
— Непрекъснато откриваме момичета, родени на тази дата, но се оказва, че са белязани с най-обикновени родилни петна или белези от забравени вече наранявания и изгаряния в детските години. Ще трябва да отделя няколко дни, за да разгледам последните доклади и да ги подредя по важност, преди да тръгна отново на път.
Погледът му се плъзга към вратата на библиотеката, после отново се връща към мен.
— Ами ти? Да си чула нещо ново?
Лицето ми помръква. Не мога да повярвам, че леля Абигейл и кръгът Григъри не знаят нищо за пътуванията на Алис из Равнината, нито за факта, че тя широко използва силата си, което й е строго забранено. Ако е така, въпрос на време е да ме призоват в Алтус, за да взема страниците, преди Алис да е станала още по-силна.
Поклащам глава вместо отговор.
— Съвсем скоро и аз вероятно ще замина на едно от своите пътешествия.