За малко да се разплача от облекчение, когато го чувам да отминава стълбата към тавана, но оставам все тъй неподвижна, затаила дъх, докато накрая разбирам, че е излязъл от задната врата навън. До ушите ми долитат приглушени звуци, когато той се мята на коня си, ала тропотът на копитата ясно сочи, че преследвачът ми се отдалечава от обора. Чакам една-две минути в тишината, последвала заминаването му, и се опитвам да укротя галопиращото си сърце.
— II est parti, Mademoiselle. Vous pouvez descendre maintenant5 — вика момчето отдолу, като ме известява, че вече няма опасност и мога да сляза.
Оглеждам за последен път обора, стресната от преживяното, после пъхам камата обратно в мешката си и най-подир успявам да сляза по стълбата. Когато скачам на земята, долу ме очаква момчето. Обръщам се към него и го прегръщам. С ръцете си усещам дребното му изплашено телце.
— Merci, petit homme.6
Отдръпвам се от него, за да го огледам добре, с надеждата, че френският ми е сносен и ще ми позволи да разбера накъде е тръгнал Пазителят.
— Que voie lui avez—vous envoye?7
Момчето се обръща към отворената предна врата на обора.
— A travers le champ. Loin de la ville.8
Града с църквата.
Навеждам се и надзъртам в дълбоките кафяви очи на момчето. Напомнят ми за очите на Димитри, но бързо отпъждам тази мисъл. Не мога да си позволя сантименталности, при положение че бих могла да разбера името на града.
— Quel est le nom de la ville? Celui avec leglise grande?9 — стаила дъх, аз чакам отговора му.
Момчето ми отговаря с една-единствена дума, но тъкмо тя ми е нужна.
Шартр.
32.
Седнала съм на коня току пред обора и оглеждам околните ниви, като премислям с какви възможности разполагам.
Момчето наистина каза, че е изпратило Пазителя в противоположна посока, далеч от града, но дори да е така, каква е гаранцията, че той не е променил посоката и сега не ме издирва в Шартр. Особено ако си мисли, че страниците са скрити там.
Както съм яхнала коня, се извивам на седлото и се взирам в гората зад фермата. Нейните шубраци предлагат повече скривалища от откритото отвсякъде поле, ширнало се оттук до Шартр, но нямам ни най-малка представа какво се е случило с Димитри, нито къде биха могли да бъдат останалите от ордата на Пазителя. Ако се върна в гората, може да попадна в ръцете им. В Шартр поне ще се възползвам от свещеното място, църквата, за убежище.
Ще имам и възможност да открия липсващите страници. Ако изобщо има някакъв начин, някаква реално съществуваща възможност да ги взема в ръцете си, ще се възползвам от нея.
Определям града за своя цел и забивам шпори в хълбоците на Сарджънт. Той рипва напред и копитата му гръмко трополят в коравата земя. Понася ме през полето като вятър. Сякаш му е добре известно, че ни грози опасност.
Като излизаме на открито в полето, аз се ужасявам, въпреки че слънцето ярко свети и позлатява дивораслите треви и люшкащите се жита, простиращи се във всички посоки. Много е красиво, ала няма къде да се скрия. „Свършено е с мен“, мисля си аз и сърцето ми се ожесточава.
Обзема ме такава ярост, щото ми се струва, че всеки миг ще изляза от кожата си. С почуда забелязвам, че се нося през нивята, без да чувам трополенето на Пазителя след себе си. Градът се приближава все повече и повече, най-после влизам в него и завивам по една от главните улици.
Шартр не е толкова малък град, колкото изглежда отдалеч, но в този час по прашните улици не се срещат много хора. Те не бързат и ме наблюдават със смесица от любопитство и досада. Съдейки по спокойните им лица, аз разбирам, че съм ги обезпокоила, като съм се втурнала изневиделица в един от обичайните им ведри дни, в които не се случва нищо особено.
Ала следобедът ми в Шартр ще е всичко друго, но не и спокоен, защото, щом завивам по една малка уличка в стремежа си да стигна до църквата с острите кули, виждам русокосия Пазител да разговаря с една старица на ъгъла. Не е слязъл от коня си и дори от разстоянието, на което се намирам, аз долавям животинския оттенък в гласа му. Той тутакси млъква и сякаш усетил присъствието ми, извърта глава в моята посока.
Не забелязвам кога точно се раздвижвам. Сякаш всичко забързва своя ход и същевременно го забавя. Осъзнавам само, че когато обръщам Сарджънт към църквата, Пазителят пришпорва коня си, като оставя старицата да стои на ъгъла с отворена уста, не успяла да довърши изречението си.
5
— II est parti, Mademoiselle. Vous pouvez descendre maintenant — Отиде си, госпожице. Можете да слезете веднага (фр.). — Б.пр.
9
— Quel est le nom de la ville? Celui avec leglise grande? — Как се нарича градът? Онзи с голямата църква? (фр.). — Б.пр.