Огромна бяла котка скача от каменната стена на улицата. Животното лениво тръгва към мен и макар да си повтарям, че това е само една котка, нещо в поведението й ме кара да се чувствам неспокойна. Миг по-късно, когато изумрудените й очи се впиват в моите и тялото й проблясва, за да се превърне за секунди в русокосия Пазител, осъзнавам грешката си. Той променя вида си без всякакво усилие, бавно се движи към мен, а на устата му играе зловеща усмивка. Бавните му движения обаче не намаляват ужаса ми. Напротив, ленивата му походка вледенява кръвта ми — толкова е сигурен в крайната си победа, че дори не си прави труда да побърза.
Прокрадвам се покрай каменния зид на църквата и напредвам сантиметър по сантиметър към заветната цел, към единствения вход, за който със сигурност знам, че ще е отключен — този отпред, през който влязох първия път. Не смея да откъсна поглед от мъжа. Опитвам се да преценя кое ще е по-подходящо за евентуалното ми бягство: да се обърна и да си плюя на петите, или да продължа да играя неговата игра.
Все още съм на разстояние от края на малката уличка, когато той забързва крачка и се отправя към мен с по-голяма целеустременост. От енергичното движение яката му се отваря достатъчно, за да видя змията, навита около шията му като въже около врата на обесен. Макар че страхът се загнездва в стомаха ми, аз усещам силното привличане на знака.
Хуквам да бягам, без да го осъзнавам. Инстинктът ми за самосъхранение крещи и ме предупреждава, че това е единственият шанс да избягам от Пазителя на Самаил и от странното привличане, което чувствам към белега на шията му — змията.
Краката ми се хлъзгат по каменния калдъръм и от страх да не падна аз не мога да тичам толкова бързо, колкото ми се иска. Зад себе си чувам шум от забързани стъпки. Вратата на църквата е вече близо, ала времето сякаш се удължава и усуква, като отлага мига на бягството ми. Щом завивам край ъгъла и се втурвам към предната част на катедралата, струва ми се, че съм си проправила път към собствената си безопасност. Ала съм подценила хлъзгавината на калдъръма под краката си и се сгромолясвам с такава сила на земята, че зъбите ми изтракват.
Но само след секунди се изправям на крака и продължавам да тичам, макар и не толкова бързо. Препъването ми коства много и когато започвам да изкачвам стъпалата към църквата, долавям острата миризма на пот, идваща от Пазителя зад мен, носена от вечерния бриз.
Най-после изкачвам стъпалата, втурвам се да хвана дръжката на огромната дървена врата точно когато мъжът протяга ръка да ме улови. В същия миг и двамата падаме на площадката, мъжът здраво ме стиска за крака, а аз протягам ръце към вратата на църквата — единственото мое убежище. Лъкът и мешката се свличат от рамото ми и се търкулват встрани.
— Дай… ми… страниците — ръмжи той, а ръмженето му пълзи към мен, докато накрая усещам, че думите му проникват под кожата ми.
— Не са у мен! — отчаяно крещя аз, а единствената ми надежда е, че иска само страниците, а не моята смърт. — Пусни ме! Не са у мен!
Той не ми отговаря. Глухото му мълчание ме ужасява повече, отколкото всяка изречена от него дума. Хванал глезена на крака ми, той ме придърпва към себе си, змията около шията му сякаш излиза на плочите и запълзява към мен, докато накрая, мога да се закълна в това! — чувам съскането й.
Оглеждам се за Димитри или за когото и да е, само да може да ми помогне. Но този път спасение няма. Не и от Димитри. Нито от Сестрите. Няма да ми помогнат и заложбите ми в Отвъдните светове.
И тогава зървам моята мешка. Стрелите ми надничат от торбата, ала не те ми дават надежда. Не. А маминият кинжал, търколил се на по-малко от метър от торбата. Той ми напомня, че спасението ми е в собствените ми ръце.
То зависи само от мен, както и от силата и волята, които съм възпитала в себе си.
Извивам свободния си крак и безмилостно сритвам Пазителя в лицето. Той отхвръква назад и се просва по гръб, ала макар и да отпуска пръстите около другия ми крак, успява да ме издърпа няколко сантиметра към себе си. Протягам се за мешката, като си помагам и с двете ръце, и влача нападателя си в мига, в който той идва на себе си и стяга пръсти около глезена ми още по-силно. Когато този път ме дърпа към себе си, страховит рев раздира гърлото му.
Ревът му е първичен и пропит с болка, свързан е с нещо, стаено дълбоко в душата ми, което ми напомня за мястото ми в пророчеството и за ролята ми в битката срещу Душите. Ритам още веднъж, този път с цялата си мощ, и пак го уцелвам в лицето. Сритвам го толкова силно, че цялото ми тяло се разтърсва, и в същия миг усещам присъствието на леля Абигейл в парещия на гърдите ми камък. На нея вероятно трябва да благодаря за последвалото, макар и слабо, разхлабване на пръстите на Пазителя около крака ми. То ми позволява да събера сили и да стисна здраво дръжката на кинжала.