Не мога да твърдя със сигурност, че тъкмо топлината на змийския камък ми е вдъхнала допълнителна сила; може би тя просто ме е накарала да усетя, че не съм сама в тази битка. Че леля Абигейл е с мен заедно със своята сила и мъдрост. Но не мисля дълго за това, а вдигам кинжала над лицето на Пазителя и го забивам във врата му с такава сила, щото той тутакси пуска крака ми.
Миг преди кръвта му да шурне, в очите му зървам изненада, а върху бялата му риза се разстила широко червено петно. Змията на шията му се гърчи като жива и съска гневно, ала безсилно към мен, лицето на мъжа се превръща в котешка муцуна, после приема вида на работник, следван от този на благородник и най-накрая се връща към първоначалния си ужасяващо красив лик. Като в мъгла отбелязвам факта, че това трябва да са образите, под които се е появявал от мига, в който е прекосил границата и е навлязъл в моя свят с помощта на някоя предишна Порта.
Този път не пълзя. Тичам. Скачам на крака и се втурвам към вратата, дори не усещам тежестта й, когато я бутам и влизам. Затръшвам я, ала не спирам, за да си поема дъх. Тръгвам заднешком към задната част на църквата, като увеличавам разстоянието между себе си и вратата, без да откъсвам поглед от сводестата порта. Дълго време стоя нащрек и очаквам всеки момент мъжът да я разбие и да влезе. Очаквам дори с цената на живота си той да наруши покоя на святото място и да дойде за мен тук, където на Душите им е запретено да влизат.
Нямам представа колко време изминава, докато се уверя, че няма да дойде; не след дълго сядам на пода, опирам гръб в стената, без да отлепвам поглед от входа, макар в душата си да чувствам облекчение.
Димитри ще дойде. Не знам кога, но съм убедена в това така, както съм убедена, че слънцето ще изгрее и после ще залезе. Обгръщам коленете си с ръце, като шепна думите от изгубената страница, за да ги запаметя още по-добре.
Нашепвам в мрака на църквата. Шепна и чакам.
Този път при мен идва Алис.
Заспала съм в катедралата с опрян в стената гръб, когато усещам присъствието й. Отварям очи и я виждам да стои на пътеката между входа и олтара. Отдалеч тя изглежда прозрачна, както ми се бе появила и на стълбите през онази нощ в Милторп, но когато се приближава, с ужас наблюдавам как се уголемява и се уплътнява все повече и повече. Щом застава до мен, усещам присъствието й толкова реално, колкото и материалното й тяло, сякаш това не е призрачната й фигура от Равнината. Не се изненадвам, че е станала още по-силна от преди.
Тя ме гледа с непознато изражение на лицето. С отвратителна смесица от омраза и възторг.
— И така — проговаря най-после тя — намери онова, което търсеше.
Дори в призрачния си образ сестра ми събужда в сърцето ми нещо зловещо, някакъв страх. Вирвам брадичка и се мъча да скрия ужаса си.
— Да, вече е твърде късно за теб и за Душите да го вземете. Унищожено е.
Тя не трепва и аз се питам дали вече не го знае. Дали не ме е наблюдавала от Равнината.
— Липсващите страници никога не са били материални за нас, като изключим възможността да ти помогнат да доведеш пророчеството до край. Ние желаем един-единствен край за него и нямаме нужда от страниците, за да го постигнем.
— Значи всичко е било с цел да ми попречите да ги намеря, а не да ги вземете.
Това не е въпрос. Мисля си за Хрътките, за водния дух, за Емрис… за всички, които действаха в полза на Душите, за да ми попречат да стигна до Шартр. Всички заедно са работили, за да ми попречат да доведа пророчеството до край.
— Разбира се — усмихва се тя и накланя глава на една страна. — Предполагам, мислиш, че си победила. Че с помощта на страниците ще разкриеш загадката на пророчеството и ще го завършиш по свой вкус — изрича тя и по очите й разбирам, че никак не й е забавно. — Но грешиш, Лия. Много грешиш.
— Не знам за какво говориш, Алис.
Тя се приближава още повече и застава точно пред мен, като стъпва на земята, така че сега сме очи в очи.
— Ще разбереш, Лия. — Странен пламък облизва изумруденозелените й очи. — Може и да си намерила онова, което търсеше, но си изгубила други неща. А те изискват още повече отговори. Дори са още по-опасни. Най-важното от всичко е онова, от което се нуждаеш най-много, но което никога, ама никога няма да получиш.