Той изправя гръб.
— Едно от твоите пътешествия ли? Нали не планираш да тръгнеш сам-самичка?
Боя се, че ще постъпя тъкмо така. Е, най-вероятно Соня ще ме придружи, а предполагам, че ще имаме нужда от водач, но извън всичко това мисля, че ще съм сам-самичка.
— Но… къде ще ходиш? Колко време ще отсъстваш?
Не се случва много често да крия нещо важно от Филип. Нает от баща ми да открие липсващите ключове, Филип знае повече за пророчеството, отколкото всеки друг извън него, като изключим нашия стар кочияш Едмънд. Ала въпреки всичко аз пазя в тайна доста подробности в интерес на моята и на Филип сигурност. Душите са опасни, силата им е неизмерима. Напълно възможно е да намерят начин да използват и Филип за собствените си цели. Усмихвам се.
— Да кажем просто, че това пътешествие е необходимо за пророчеството и че ще се върна колкото е възможно по-скоро.
Внезапно той става и прокарва пръсти през косата си, сякаш е объркано момченце. Жестът го прави да изглежда съвсем млад и аз неочаквано осъзнавам, че може би не е толкова възрастен, колкото съм го мислела, въпреки спокойната му увереност и мъдрост, които толкова много ми напомнят за татко.
— Дори тук, в Лондон, те дебнат доста опасности; и дума да не става да тръгнеш на пътуването!
После тутакси заявява:
— Аз ще те придружа.
Прекосявам стаята и вземам ръцете му в своите. Постъпката ми е съвсем подходяща за случая, макар да не съм докосвала друг мъж, откакто оставих Джеймс в Ню Йорк.
— Скъпи Филип. Това е невъзможно. Не знам колко време ще отсъствам, а за теб е много по-разумно да продължиш издирването тук, докато аз се погрижа за другото. Освен това тази част на пророчеството трябва да бъде изпълнена само от мен, въпреки че дълбоко в себе си желая да не беше така.
Навеждам се към него и леко милвам хладната му буза с опакото на дланта си. Движението ми е импулсивно и неочаквано, но когато погледът му потъмнява, разбирам, че и двамата сме изненадани, но по различен начин.
— Много мило, че ми предлагаш компанията си. Отлично знам, че ако ти позволя, веднага би тръгнал с мен.
Той вдига ръка към лицето си и в душата ми се появява странното усещане, че е забравил всичко, което казах след импулсивния си жест. Повече не споменава за пътуването ми.
Същата нощ тръгвам за Бърчуд. Повече не желая да пътувам в Отвъдните светове, но пък и не искам да се връщам оттам. Знам, че Соня би се разтревожила от факта, че пътувам без придружител, ала любопитството ми по отношение на Алис е тъй голямо, че ми се ще да хвърля един поглед и да я видя как живее.
„А може би да видя и Джеймс?“, прошепва сърцето ми.
Небето е мастиленосиньо и безкрайно, високата, осветена от сребристия блясък на луната трева, се люшка в полето. Вятърът се втурва в листата на дърветата и в покоя около себе си аз разпознавам затишието пред буря, сякаш чувам как нощта се раздира от светкавици и гръмотевици. Ала поне засега наоколо е застинало зловещо спокойствие.
Силуетът на Бърчуд се издига тъмен и внушителен, стръмните каменни зидове пронизват нощното небе като стените на крепост. Дори от разстояние къщата изглежда необитаема. Фенерите, които навремето висяха запалени от двете страни на парадния вход, сега са изгаснали, оловните прозорци на библиотеката са като черни дупки, макар че отколешен наш обичай е да оставяме лампата върху татковото писалище да свети през цялата нощ.
След миг съм във входа, стъпила с боси крака върху леденостудения мраморен под. Големият стенен часовник във фоайето тихо тиктака и отмерва стъпките ми нагоре по стъпалата. Дори в пътуванията си аз не забравям да прескоча четвъртото стъпало, защото то пронизително скърца.
Подобно на толкова много неща в живота ми, къщата също е станала странно място. Струва ми се позната — избелелите стари килими, резбованите дървени парапети, — ала нещо в самата й химия сякаш се е променило, сякаш не е съградена от камък, дърво и хоросан, сякаш не е къщата, в която живея, откакто се помня.
Тъмната стая, разбира се, си е все още там, в дъното на коридора. Не се учудвам, че вратата й е отворена и че отвътре се излъчва светлина.
Тръгвам нататък. Не се страхувам, изпитвам само любопитство, тъй като много рядко излизам в Равнината без причина. Вратата към моята стая, към старата ми детска стая, е затворена, затворена е и стаята на Хенри, както и татковата. Според мен сега Алис се интересува единствено от самата себе си. Предполагам, когато всички стаи са плътно затворени, й е по-лесно да забрави, че сме били едно семейство.