Выбрать главу

И това е добре, защото аз нося в себе си спомени от миналото, за своето семейство, и те не са скрити в мрачните дълбини на сърцето ми, както би предположил някой, а в най-ярко осветените кътчета на моята душа, където ги виждам като живи и напълно реални.

Не се колебая и пристъпвам в Тъмната стая. Законите на Григъри ме правят невидима и дори да искам да се покажа, никой не може да ме види. Оставам невидима, дори да искам да използвам забранените заложби, които, по всичко изглежда, Алис е подчинила на волята си.

А аз не искам.

Първото, което виждам при влизането си в стаята, е сестра ми. Тя седи на пода в центъра на кръга — същия, в който я видях да седи преди много месеци, онзи, който бе издялан в дъсчения под и който навремето бе скрит под стария килим. Въпреки че опитът ми като Заклинателка е твърде далеч от този на сестра ми, познанията ми са достатъчни, за да го разпозная като кръга, който засилва магията и защитава застаналия вътре в него. Потрепервам, като го зървам, макар да съм само дух, без материалното си тяло.

Алис носи бялата си нощница. Украсена е със светлолилава лента от онези, които имахме в изобилие у дома — добре си спомням. Аз вече не нося своите, защото са част от един друг живот. Ала сега Алис я е облякла и, приклекнала на пръсти, затворила очи и беззвучно нашепваща нещо, тя изглежда невинна и необичайно красива.

Оставам на мястото си и известно време наблюдавам как отделни части от лицето й ту се осветяват, ту се засенчват от примигването на свещите, очертаващи кръга й. Тихите й непроизносими думи ме приспиват и аз изпадам в странно състояние. Полузаспала съм, макар че физическото ми тяло наистина спи там, в Лондон. Едва когато Алис отваря очи, аз заставам отново нащрек.

Отначало мисля, че ще се вторачи в празното пространство, ала очите й спокойно срещат моите през полумрака, сякаш през цялото време е знаела, че съм тук. Не е нужно да казва нищо, защото знам, че е така, ала въпреки всичко тя проговаря, като се взира право в душата ми, както само тя е в състояние да го прави.

— Виждам те — изрича Алис. — Виждам те, Лия. Знам, че си тук.

* * *

Обличам се, без да бързам, и си мисля за необичайното пътуване до Бърчуд. Преживяното не ми става по-ясно на дневната светлина. Логиката ми говори, че изобщо не е трябвало да пътувам, че това би могло да е най-обикновен сън, тъй като между двете измерения на астралната Равнина и материалния свят е спуснато було, което не може да се повдигне. Виждаш какво става в света, в който се намираш, а очевидно Алис беше в материалния свят, а аз се скитах из Равнината.

И все пак съм уверена, че наистина пътувах. Че Алис наистина е знаела, че съм там. Сама ми го каза. Тъкмо се питам как да постъпя с новото си познание, когато на вратата се почуква.

Макар и полугола, не се изненадвам, когато Соня влиза в стаята, без да дочака отговора ми. Отдавна вече сме зарязали формалностите помежду си.

— Добро утро — поздравява ме тя. — Добре ли спа?

Отминавам тежките кадифени рокли, които висят в гардероба ми, и избирам по-прост тоалет от бледорозова коприна.

— Всъщност не.

Тя бърчи вежди.

— Какво имаш предвид? Нещо не е наред ли?

Притискам роклята до гърдите си и с въздишка се отпускам на леглото до Соня. Чувствам се виновна. Напоследък не съм напълно искрена с нея. Не съм й разказала за ужасяващото си пътуване до реката в нощта, когато видях Самаил и се събудих с раздрана буза. Не съм й казала и за видението, когато онази нощ зърнах Алис на стълбите тук, в Милторп. А нашата връзка е такава, че няма да понесе тайни помежду ни.

— Снощи пътувах до Бърчуд — изричам бързо, преди да съм премислила.

Не очаквам, че страните й ще пламнат от гняв.

— Не бива да пътуваш из Равнината без мен, Лия. Знаеш го! Опасно е — просъсква тя.

Соня, разбира се, е права. Станало ни е навик да пътуваме двете из Равнината и Соня да ме учи как да използвам заложбите си. Заради моята безопасност, тъй като винаги съществува опасност Душите да ме задържат толкова дълго, че астралната нишка, здраво свързваща душата към физическото ми тяло, да се скъса. Ако това стане, най-големите ми страхове ще се превърнат в реалност и аз ще бъда прокудена в леденото Небитие за вечни времена. И все пак Сонината тревога ме изненадва и обичта ми към нея става още по-силна, като виждам загрижеността й. Докосвам я по ръката.

— Не съм го направила нарочно. Почувствах… че ме призовават.