До неотдавна бях изцяло изолирана от действията на Алис, така че предпочитам нещата да си останат непроменени. Ала опитът ме е научил, че за да спечелиш битката, трябва добре да познаваш врага си. Дори това да е собствената ти сестра.
Първа проговаря Соня:
— Какво точно имаш предвид, Върджиния?
Леля Върджиния поглежда към Соня, после към мен и снижава глас, сякаш се страхува да не я подслушват.
— Цяла нощ прави заклинания. Уединява се в някогашната стая на майка ви.
Тъмната стая.
— Върши странни неща. Занимава се с неразрешена магия. И което е най-лошото — силата й непрекъснато нараства.
— Нима Григъри не могат да наказват за практикуване на забранени магии? За правене на каквито и да е магии тук, в материалния свят? Нали това казваш! — долавям истерични нотки в гласа си.
Тя бавно кима с глава.
— Но Григъри имат власт само в Отвъдното. Налаганите наказания са валидни единствено там, а Григъри вече са прогонили Алис. Знам колко е трудно да си го представиш, Лия, но тя много внимава, при това разполага с огромна сила. Може да пътува из Отвъдните светове, без Григъри да я уловят, както ти избягваш Душите, когато пътуваш.
Леля Върджиния вдига рамене.
— Нейното неподчинение няма прецедент. Григъри не могат да направят нищо на същество, обитаващо нашия свят. В противен случай ще трябва да прекосяват граници, които не бива да бъдат прекосявани.
Объркано поклащам глава.
— Щом Григъри са прогонили Алис от Отвъдните светове, тя би трябвало да е под наблюдение! — объркването ме кара да изстрелвам думите от устата си.
— Освен ако… — подхваща Соня.
— Освен ако какво? — стомахът ми се свива на топка от обзелата ме паника, гади ми се.
— Освен ако не я е грижа — проговаря накрая Луиса от дивана, където е седнала редом до леля Върджиния. — И нея наистина не я е грижа, Лия. Не й пука какво казват и какво вършат тези от Григъри. Не й пука за правилата им, нито за наказанията, затова не се нуждае от тяхното разрешение. Не се нуждае нито от одобрението, нито от санкциите им. Силата й е нараснала твърде много, за да я е грижа за тях.
Известно време всички мълчаливо си пием чая и всяка от нас си представя колко силна и необуздана трябва да е станала Алис. Най-после леля Върджиния нарушава мълчанието, като сменя темата.
— Има и друга причина, която ни води тук, Лия, макар че и изброените току-що са напълно достатъчни.
— Какво говориш? Каква е тя?
Не мога да си представя какво друго би накарало леля Върджиния да прекоси океана без предупреждение.
Леля Върджиния въздъхва и оставя чашата си върху звънливата чинийка.
— Става дума за леля Абигейл. Много, е болна и моли незабавно да отидеш в Алтус.
— И без това се канех да отида. Имах… предчувствие. Относно Алис — и продължавам без повече обяснения. — Ала нямах представа, че леля Абигейл е болна. Ще се оправи ли?
Леля Върджиния гледа тъжно.
— Не знам, Лия. Много е стара. Дълги години е управлявала Алтус. Може би й е дошло времето. Във всеки случай трябва да я посетиш, още повече при това развитие на нещата с Алис. Леля Абигейл е пазителката на страниците. Само тя знае къде са скрити. Ако почине, преди да ти е казала къде да ги търсиш…
Няма смисъл да продължава.
— Ясно. Но как ще намеря пътя?
— Едмънд ще те води — казва леля Върджиния. — Ще тръгнете след няколко дни.
— След няколко дни? — с невярващ глас пита Соня. — Как ще се приготвим за толкова кратко време?
По лицето на леля Върджиния се изписва изненада.
— О! Аз… Леля Абигейл настоява за присъствието на Лия.
Соня протяга ръката си така, че леля Върджиния да види медальона на китката й.
— На мен е поверила медальона. През последните осем месеца аз съм най-близката довереница на Лия. С цялото ми уважение, нямам намерение да стоя тук, докато Лия се среща лице в лице с опасностите, при това съвсем самичка. Тя има нужда от съюзник, а аз съм най-вярната й приятелка.
— Е, аз не бих отишла толкова далеч! — възмущава се Луиса. — Може и да съм била в Ню Йорк, докато ти си била тук, но и аз съм също толкова важна част от пророчеството, колкото си и ти, Соня.
Поглеждам към леля Върджиния и свивам рамене.