Луиса кима, навежда се за още една бърза целувка, после се обръща и се отправя към каретата.
Соня не чака. Пристъпва към леля ми и я хваща за ръката.
— Толкова съжалявам, че трябва да замина. Дори не сме се опознали както трябва!
Леля Върджиния въздъхва:
— Какво да се прави? Пророчеството няма да ни чака. — Тя хвърля поглед към Едмънд, който отново поглежда джобния си часовник. — Нито пък Едмънд!
Соня се кикоти.
— Мисля, че си права. Довиждане, Върджиния.
Израснала в дом, който не е бил неин, а на госпожа Милбърн, нейната настойничка, Соня още не е свикнала да проявява привързаността си към другите, като изключим моя милост. Тя не прегръща леля ми, а усмихнато я поглежда в очите, обръща се и тръгва.
Оставаме само двете — леля Върджиния и аз. Струва ми се, че всички хора от миналото ми са си отишли, и перспективата да се сбогувам и с леля си кара гърлото ми да се свие. Преглъщам и изричам:
— Бих искала и ти да си с нас, лельо Върджиния. Когато си до мен, се чувствам сигурна.
Преди да го изрека, не осъзнавах колко вярно е това. Усмивката й е тъжна.
— Моето време отмина, но твоето е пред теб. Откакто замина от Ню Йорк, Алис стана по-силна — превърна се в пълноценна Сестра. Време ти е да заемеш мястото си, скъпа моя. Ще остана и ще чакам да видя как ще се развият нещата.
Когато обвивам ръце около тялото й, аз се изненадвам колко дребно и крехко е то. За миг оставам безмълвна сред бързите и силни емоции, обзели сърцето ми. Отдръпвам се и се мъча да се успокоя, като я гледам в очите.
— Благодаря ти, лельо Върджиния.
Тя за последен път ме стиска за рамото, после аз се обръщам и тръгвам.
— Бъди силна, дете, бъди каквато винаги си била.
Качвам се в каретата, Едмънд сяда на капрата. Щом се настанявам до Соня, а на седалката срещу нас е Луиса, аз се понадигам от мястото си, провирам глава през прозореца и поглеждам напред към Едмънд.
— Тръгваме ли, Едмънд?
Едмънд е човек на действието, така че никак не се изненадвам, когато вместо отговор той просто отпуска юздите. Каретата потегля и пътешествието ни започва.
Известно време пътуваме по протежение на Темза. Луиса, Соня и аз почти не говорим в тъмното купе. Лодките по реката, другите карети и минувачите по улиците привличат вниманието ни, но по-нататък движението постепенно намалява. Скоро не виждаме нищо друго освен водата от едната страна на пътя и равнината, стигаща до ниските планини, от другата. Люшкането на каретата и спокойствието по пътя малко по малко ни унасят, аз задрямвам на кадифената седалка и не след дълго потъвам в дълбок сън.
Събуждам се внезапно с глава, отпусната на Сониното рамо, защото каретата рязко спира. Тъмнината, която преди малко се спотайваше на сиви петна в ъглите на каретата, се е превърнала в черен облак, който сякаш е живо същество, стремящо се да ни погълне всичките. Отвън се чуват гласове и аз пропъждам видението от съзнанието си.
Вдигам глава и виждам, че Луиса е нащрек както в мига на потеглянето ни от Милторп. Тя се взира в Соня и в мен с изражение, което не бих могла да определя другояче освен като гневно.
— Какво става? — питам. — Защо спряхме?
Тя вдига рамене и извръща поглед встрани.
— Нямам представа.
Аз не питам за шума, нахлуващ отвън, а за собственото й поведение. Въздъхвам при мисълта, че се е изнервила от липсата на компания по пътя от Лондон до тук.
— Ще отида да видя.
Дърпам пердето на прозореца и виждам Едмънд да стои до някакви дървета на няколко метра от каретата. Разговаря с трима мъже, които му се кланят в знак на уважение, което ми се струва съвсем не на място, като се има предвид грубият им вид и облеклото им. Главите им се извъртат едновременно към нещо, което е извън полезрението ми. Когато отново го поглеждат, той протяга десница да им стисне ръцете, после мъжете се обръщат и си тръгват по пътя.
Връщам се на мястото си, като оставям пердето само да падне над прозореца. Бяхме се разбрали да правим, да струваме, но да крием самоличността си по пътя до Алтус — заради моята безопасност и заради безопасността на Соня и Луиса в качеството им на ключовете от пророчеството.
Отвън долита глухият тропот на конски копита, който се отдалечава и накрая отмира. Минава известно време, преди Едмънд най-после да отвори вратата. Щом излизам на слънчевата светлина, зървам още пет коня и товар провизии, което не ме изненадва ни най-малко. Онова, което ме кара да се чудя, е фактът, че сред попълненията на групата съзирам конете от Уитни гроув.