— Сарджънт! — тичам към черния жребец, който ме е разхождал толкова много пъти. Обгръщам с ръце шията му и го целувам по меката козина, а той търка муцуната си в косата ми. Обръщам се към Едмънд и се смея щастливо. — Как успя да го докараш чак тук?
Той свива рамене.
— Госпожица Соренсен ми разказа за вашите… ъъъ… занимания. Според нея пътуването ви ще протече по-леко, ако яздите собствения си жребец.
Поглеждам към Соня, която щастливо милва своя кон, и с благодарност й се усмихвам.
Едмънд сваля една чанта от покрива на каретата.
— Трябва да тръгнем колкото е възможно по-скоро. Не е разумно да оставаме край пътя дълго време. — Подава ми чантата. — Но мисля, че първо ще поискате да се преоблечете.
Отнема ни доста усилия да убедим Луиса да надене брича си. Макар и отлична ездачка, тя не беше в Лондон със Соня и мен, когато се упражнявахме да яздим, облечени в мъжки бричове. Поне двайсет минути се пазарим, преди да се съгласи да го обуе. Но докато се преоблича, не престава да мърмори, а двете със Соня, отдавна готови за езда, чакаме навън до каретата, като избягваме да се поглеждаме, защото всеки миг можем да избухнем в необуздан смях.
Най-после Луиса се появява — тя несръчно оправя тирантите, които държат брича й. Вдигнала е брадичка до небето, надменно ни отминава и се отправя към конете. Соня се прокашля и аз разбирам, че едва сдържа кикота си, а Едмънд ни подава юздите на конете, които ще яздим през гората до Алтус. Вече е привързал провизиите ни към хълбоците на животните. Не ни остава нищо друго освен да тръгваме.
И все пак не бързам да яхна Сарджънт. Много е добре храната, водата и одеялата да бъдат натоварени на конете, ала има нещо, което сама трябва да нося. Отварям торбата, висяща от едната страна на Сарджънт, бъркам в нея, докато напипам лъка и мешката със стрели, където е и маминият кинжал. Фактът, че ножът някога е бил използван от Алис, за да развали заклинанието за защита, което майка ми бе направила в стаята ми, ни най-малко не омаловажава подкрепата, която чувствам, че ми дава. Той е бил притежание на майка ми дълго преди Алис да го обсеби. А сега е мой.
Що се отнася до лъка, никога не е ставало дума, че ще се наложи да го използвам, но нима съм се упражнявала толкова много в Уитни гроув, и то върху мишени, за да оставя сигурността ни единствено в ръцете на Едмънд? Мятам лъка през рамо и завързвам мешката на кръста си, така че съдържанието й да ми е винаги под ръка.
— Наред ли е всичко? — пита Едмънд от гърба на жребеца си, щом съзира мешката.
— Наред е, благодаря.
Вече се чувствам по-сигурна и се мятам на гърба на Сарджънт.
— Ами каретата? — пита Луиса, докато обръща коня си така, че да следва Едмънд.
Гласът му се чува малко приглушено отзад.
— По-късно ще дойдат да я приберат. Ще я върнат в Милторп.
Луиса бърчи чело, извива снага върху седлото и поглежда назад.
— Но… една от чантите ми остана на багажника!
— Няма причина да се тревожите, госпожице Торели — от тона на Едмънд е очевидно, че не очаква възражения. — Ще бъде върната в Милторп Менър заедно с каретата като ненужен багаж, защото не бива да носите повече, отколкото ви трябва.
— Но… — Луиса буквално ще се пръсне от възмущение, очите й мятат искри ту към мен, ту към Соня, докато най-после приема факта, че възражението й е безполезно. Намества се на седлото и съсредоточава поглед върху гърба на Едмънд пред себе си, а от очите й излитат истински стрели, сякаш е опънала тетивата на лъка си до краен предел.
Соня язди точно зад нея; тя се обръща към мен и се хили, докато двете следваме Едмънд и навлизаме в горичката край пътя. Радвам се на веселата случка, предизвикала смеха ни за сметка на Луиса, защото, щом напускаме слънчевата поляна и се потапяме в тайнствения мрак на гората, аз осъзнавам, че пътуването ни до Алтус ще е всичко друго, но не и весело.
7.
— Уф! Повече няма да мога да седна като хората! — възкликва Соня и внимателно се настанява до мен на камъка.
Знам какво има предвид. Язденето за собствено удоволствие няма нищо общо с пътуването на кон в продължение на цели шест часа.
— Така е, но мисля, че след няколко дни ще свикнем.
Искам да се усмихна, ала болката в задната част на брича превръща усмивката ми в неприятна гримаса.