Денят беше странен. През цялото време яздехме мълчаливо, сякаш хипнотизирани от горската тишина и монотонното люшкане върху конете. Най-отпред трябваше да язди Едмънд, тъй като единствено той знае накъде сме се запътили.
Поглеждам към него: той всеки миг ще привърши с разпъването на двете палатки, нашето убежище за през нощта. Не преставам да се удивявам на неизтощимата му енергия. Не знам на колко години е, но откакто се помня, неизменно е присъствал край нас като част от покъщнината и още като бебе усещах бащинското му внимание. През днешния изтощителен ден той яздеше бодро възседнал коня си, а от устата му не чух да излиза нито пъшкане, нито оплакване.
Оглеждам лагера и спирам поглед върху Луиса, която седи сам-самичка, опряла гръб в дънера на едно дърво и затворила очи. Бих искала да поговоря с нея, ала не съм сигурна, че е будна, и не желая да я безпокоя.
Хвърлям поглед към Соня и виждам, че и тя е на път да задреме.
— Боя се, че ако не се раздвижа веднага, никога няма да мога да го направя — обръщам се към нея аз. — Ще помогна на Едмънд.
Не му завиждам — заклещен в гората в компанията само на три момичета. Нима би могъл да разчита на помощта им? Решавам, че по време на пътуването ни аз ще давам всичко от себе си, за да го улеснявам.
— Идвам след минутка — от изтощение Соня едва говори.
Тя се плъзга по повърхността и сяда на земята, като поставя длани на камъка и подпира клюмналата си глава върху тях. Заспива още преди да съм направила и две крачки.
Докато вървя към Едмънд, мислено търся някаква задача, нещо за вършене, за да не спирам да се движа. Той се радва на помощта ми, подава ми няколко картофа и малък нож, макар че през живота си не съм приготвяла нищо друго за ядене освен препечена филийка. Картофите, които съм виждала отблизо, са били или варени, или печени, или смачкани на пюре. Най-после решавам, че картофите няма самички да се сготвят, и се захващам да ги беля и да ги режа на филийки. Оказва се, че дори такова просто нещо, като да нарежеш картофа на парчета, изисква майсторлък, и след три-четири неуспешни опита започвам сръчно да въртя ножа.
Няколко часа по-късно вече готвя на лагерния огън и дори се опитвам, заедно с оклюмалата от умора Луиса, да измия чиниите от вечерята в реката, която минава близо до лагера ни. Скорошното ми премеждие, както и смъртта на Хенри, са ми насадили първичен ужас от течаща вода и аз не отстъпвам от брега, въпреки че реката тихичко се вие в краката ми.
Вече е тъмно, късно е, но няма как да разбера колко е часът. Соня и Луиса се отправят към едната палатка, за да се преоблекат за сън. Аз седя до Едмънд край огъня и се топля, а в душата ми цари мир и покой, които до голяма степен се дължат на неговото присъствие. Обръщам глава към него и гледам как отблясъците на пламъка танцуват върху лицето му.
— Благодаря ти, Едмънд — гласът ми прозвучава по-силно от очакваното в покоя на гората.
Той ме поглежда, а лицето му ми се струва тъй младо на светлината на огъня.
— За какво, госпожице?
Свивам рамене.
— Задето дойде. Задето се грижиш за мен.
Той кима с глава.
— В такива времена… — той се колебае и се взира в мрака, сякаш ясно вижда дебнещата ме опасност. — В такива времена човек трябва да разчита на най-доверените си хора. — Отново ме поглежда. — Иска ми се да вярвам, че съм на първо място в списъка на доверениците ви.
Усмихвам му се.
— Много си прав. Ти си част от семейството ми, Едмънд, каквато е леля Върджиния и, ами… — трудно ми е да произнеса името на Хенри пред Едмънд, който го обичаше и се грижеше за него като за свой собствен син; който понесе загубата безмълвно и кротко и не отрони и дума против мен, макар че след смъртта на Хенри заслужавах да бъда обвинена от близките си.
Очите му блестят, докато той продължава да се взира в нощта и да си припомня онова, което никой от нас няма желание да извика в съзнанието си.
— Смъртта на Хенри ме покруси. След като вие заминахте… е, струваше ми се, че няма никаква причина да продължавам да живея.
Той среща погледа ми. В очите му съзирам болка — силна като в деня на погребението на Хенри, когато ме откара да се сбогувам с Джеймс.
— Но Алис ме накара да тръгна с Върджиния за Лондон.
— Алис ли? — не мога да повярвам, че сестра ми ми е изпратила някого на помощ.
Едмънд бавно кима с глава.
— След като заминахте, тя се оттегли. Не я виждах с дни, а когато я зървах, разбирах по вида й, че се е изгубила. Изгубила се е в Отвъдните светове.