— А после? — питам.
— Щом видях как изглежда, как с всеки изминал ден душата й става все по-черна, дадох си сметка, че ще имате нужда от всеки възможен съюзник. Макар да е отвъд океана, не бива да си правите погрешни заключения.
Той млъква и ме поглежда в очите.
— В същото време би могла да е тук, при нас. При това продължава да е същата заплаха за вас, каквато беше, когато двете живеехте под един покрив. Дори по-голяма, като се има предвид отчаянието й.
Оставям думите помежду ни да улегнат, като инстинктивно прокарвам пръсти по издатината на белега върху китката си и се мъча да си представя как моята сестра, близначката ми, е станала още по-зла в мое отсъствие. Нима не й бе достатъчно, че блъсна Хенри в реката? Че ме изложи на опасността на Душите и тяхната власт, като развали заклинанието, с което майка ми ме закриляше? Но дори тези мисли, мислите, които нямам никакво желание да пазя в съзнанието си, ни най-малко не ме подготвят за онова, което Едмънд изрича.
— И после онази история с Джеймс Дъглас.
Наострям уши:
— Джеймс ли? Какво за него?
Едмънд разглежда ръцете си, сякаш ги вижда за първи път, и аз разбирам, че с неохота ще изрече следващите си думи.
— Ами… докато ви нямаше, Алис… се сприятели с господин Дъглас.
— Сприятели се? — за малко да се задавя. — Какво имаш предвид?
— Посещава го в книжарницата… кани го на чай.
Тутакси си спомням картинката: Алис и Джеймс край реката, Джеймс отмята глава назад и се залива от смях.
— И той няма нищо против?
Не мога да понеса тази мисъл, макар че вече съм осъзнала: верността ми към Джеймс е само безплодна идея, тъй като пророчеството ни най-малко не се е приближило към своя завършек.
Едмънд въздиша.
— Може би не трябва да го вземам толкова навътре — говори добродушно той. — Господин Дъглас беше… шокиран от внезапното ви заминаване. Мисля, че е много самотен, а пък Алис… е, двете толкова си приличате! Нали сте близначки? Може би, докато ви няма, Джеймс иска Алис да му напомня за вас.
Сърцето ми препуска в гърдите. Изненадана съм, че Едмънд не го чува в горската тишина. Изправям се, чувствам се зле.
— Аз… мисля да си лягам, Едмънд.
Той вдига очи към мен и примигва на мъждивата светлина на огъня.
— Разстроих ли ви?
Поклащам глава и придавам твърдост на гласа си.
— Ни най-малко. Много съм далеч, за да предявявам претенции към Джеймс.
Едмънд кима, а по лицето му е изписана загриженост.
— Двамата с баща ви никога не сме се лъгали един друг и макар че вие сте от нежния пол, според мен също изисквате подобно отношение.
— Всичко е наред. Добре съм. Напълно съм съгласна с теб: трябва да се отнасяме честно един към друг дори когато истината е болезнена.
Слагам ръка на рамото му и казвам:
— Радвам се, че си тук. Лека нощ, Едмънд.
Тъкмо тръгвам, когато до мен долита отговорът му:
— Лека нощ.
Не се обръщам. Докато вървя към палатката, в спомените си виждам не текста на пророчеството, не сестра си, а безбрежната синева в очите на Джеймс Дъглас.
Не очаквам да пътувам из Равнината още през първата нощ в гората. Уморена съм. Всъщност напълно съм изтощена. Нямам желание за нищо, искам само да спя, без да сънувам, а това ми се случва все по-рядко сега, когато съм навлязла тъй дълбоко в пророчеството.
И все пак тръгвам на път с познатото чувство, че макар и да сънувам, виденията ми са нещо повече от обикновен сън.
Ала нямам усещането, че са ме призовали. А когато съм призована, аз го усещам — чувствам трепет, сякаш някой ме очаква в Отвъдното, сякаш чакат само мен.
Но сега е различно. Давам с сметка, че има защо да съм в Отвъдните светове. Давам си сметка, че на всяка цена трябва да видя или да разбера нещо, но посоката и целта на пътуването ми сякаш са под контрола на друг, на някой, който не е обикновено същество. В такива случаи сякаш самата вселена ме влачи през царството на Отвъдното към откровение, също толкова необходимо за разгадаването на крайната цел.
Намирам се в света, който е най-близко свързан с нашия. В света, в който всичко изглежда еднакво. В света, в който понякога мога да видя хората, които познавам и обичам, да зърна и своя свят такъв, какъвто е всъщност, ала покрит с най-призрачното було, разделящо физическия от мистичния му вариант, съществуващ в Отвъдните светове на Равнината.