Летя над една гора и инстинктът ми подсказва, че това е същата гора, в която спи физическото ми тяло — гората, през която яздехме. Тя е гъста, дърветата растат едно до друго, а аз летя достатъчно бързо над злачния шумак, разстлан като мек зелен килим под мен.
Отначало не виждам нищо под плътния балдахин от листа между небето, където се нося, и земята под дървесата, ала много скоро нещо под мен се раздвижва — първо в едната, после в другата посока. Нещо ефирно. Някакво видение се носи сред дърветата. Струва ми се, че е животно, но то лети е такава скорост, че не мога да си представя как някое обикновено горско същество би могло в един и същи миг да се намира във всяка точка на гората.
После дочувам дишането.
То е тежко, идва отблизо, ала не принадлежи на човек. Долита от всички посоки и макар да не мога да изрека името на онова, което ме преследва, фактът, че се появява точно под мен, не ме успокоява ни най-малко. Добре ми е известно, че законите на Отвъдните светове не са като в нашия свят. Също толкова добре ми е известно, че не бива да пренебрегвам страховете си. Тъкмо усещането за страх ме е спасявало милион пъти от явна опасност.
Съществото се приближава, дъхът му идва отвсякъде и отникъде. Под летящото ми тяло не се виждат никакви межди. Само километри и километри масиви от дървета, разделяни тук-там от малки полянки. Въпреки това обаче знам, че наближавам безопасното място. Усещам напрежението на астралната нишка. Тя ми нашепва: „Близо е.“ Сигурна съм, че ако продължа да летя още съвсем мъничко, ще се върна в своето физическо тяло.
Не след дълго зървам поляната отпред, тънката струйка дим, издигаща се нагоре от изгасващия лагерен огън, двете палатки, опънати една до друга недалеч от конете, завързани за дърветата в края на бивака. Отправям се към по-голямата палатка, защото знам, че е моята и че вероятно Соня и Луиса дълбоко спят под тънкия брезентов покрив. Страховитото дишане все още се чува, но ми се струва, че съществото няма да ме улови. Тази нощ пътувам из Равнината не защото са ме привикали, за да пленят душата ми. Дишането не е непосредствена заплаха, а предупреждение.
Без усилия се напъхвам в тялото си, вече не изпитвам опази внезапна почуда, придружавала сливането на душата с тялото ми първия път; тутакси се събуждам. Отнема ми малко време, за да успокоя биенето на сърцето си, ала след това не мога да заспя. Не знам дали поради необузданото си въображение или поради самото пътуване из Равнината, но ми се струва, че някой ходи между дърветата пред палатката. Долавям шумолене, тихи стъпки по покритата с окапала шума земя.
Поглеждам към Соня и Луиса, които продължават да спят спокойно, и си казвам, че сигурно полудявам.
8.
Когато на сутринта излизам от палатката, полуспяща и замаяна, целият ни бивак е обвит в тъмна омара. Въздухът е натежал от мъглата и ако ще да ти бръкнат в очите, няма да видиш нищо. Чувам цвиленето на конете, долавям и разговорите между приятелките ми и Едмънд, ала гласовете им идват приглушени, сякаш изпод дебел пласт вълна. Чувствам се съвършено самотна, макар да знам, че останалите не са толкова далеч, колкото ми се струва.
Организираме си бърза закуска, след което започваме да разваляме лагера. Помагам на Едмънд да прибере храната и провизиите, после се отправям към палатката, за да помогна на Соня и Луиса да навият одеялата на руло. Когато отивам при тях, виждам Луиса да тъпче раницата на пода с дрехи. Приближавам се и тя вдига поглед.
— Ще имаме късмет, ако се различим една друга в тази мъгла, камо ли пътя през гората.
Външно изглежда, че настроението й се е подобрило, но ми се струва, че в думите й долавям напрежение, сякаш прави неимоверни усилия да звучи бодро.
— Да се надяваме поне да не завали.
Вероятността да прекосяваме гората не само в гъстата мъгла, а и в пороен дъжд никак не ме блазни.
— Къде е Соня?
Без да откъсва поглед от раницата, Луиса маха с ръка към гората.
— По лични нужди.
— Струва ми се, че се разбрахме да не напускаме пределите на лагера без придружител.
— Предложих й да отида с нея, дори настоях, ала тя ми възрази с аргумента, че притежава отлично чувство за ориентация и че ще се върне много преди да потеглим.
Тя млъква за малко и продължава със завиден сарказъм:
— Макар че, ако ти й бе предложила да я придружиш, щеше да приеме без колебание.