Накланям глава на една страна.
— Какво имаш предвид?
Тя продължава яростно да тъпче раницата с дрехи и избягва да ме погледне.
— Имам предвид, че двете със Соня живеете заедно месеци наред, докато аз не можех да мръдна от Ню Йорк и останах заклещена в „Уиклиф“.
В гласа й се чете ревност и сърцето ми се размеква. Сядам на земята до нея и я докосвам по ръката.
— Луиса.
Но тя продължава, сякаш изобщо не ме е чула:
— Съвсем естествено е двете да се сближите толкова много.
— Луиса.
Този път гласът ми прозвучава по-настойчиво, тя спира да се занимава с багажа си и ме поглежда в очите.
— Съжалявам, че ти не можа да дойдеш с нас. Това беше най-съкровеното ни желание — моето и на Соня. Без теб всичко е различно. Но трябва да знаеш, че осеммесечна раздяла не може да се отрази на дружба като нашата. На дружбата между всички нас. Нищо не може да я промени.
Тя мълчаливо ме поглежда, после се навежда и ме прегръща.
— Извинявай, Лия. Колко съм глупава! Да се оставя на подобно чувство толкова дълго време!
Натъжавам се при мисълта колко много е пропуснала Луиса. Докато двете със Соня сме живели в Лондон без някой специално да ни надзирава, докато сме ходили на езда и сме посещавали сбирките на Дружеството, тя е обитавала все същата среда на нетърпимост и тесногръдие, от която навремето и аз исках да избягам. Отдръпваме се една от друга и аз й се усмихвам.
— Нека ти помогна да си събереш багажа.
Тя ме дарява с лъчезарната си усмивка, тъй характерна за нея, и ми подава един от предметите, които лежат на земята.
Щом и двете се захващаме за работа, бързо прибираме палатката и всичко, което е в нея. Но Соня още я няма. В душата ми се заражда леко безпокойство и аз се заричам да тръгна да я търся, ако не се върне, докато приготвим конете за път. Докато я чакаме, двете с Луиса отнасяме палатките и денковете при Едмънд. Даваме му всичко с изключение на моя лък и мешката със стрели. Решавам да не се разделям с тях, докато не пристигнем по живо по здраво в Алтус.
Едмънд завързва всичко останало за животните и тъкмо натоварва и последния денк на Сониния кон, когато тя най-после излиза от гората, като се препъва в окапалата шума.
— Ох, извинявайте, че закъснях! — изтупва панталоните и косата си от полепналите листа и клонки. — Изглежда, навигационните ми способности не са чак толкова развити! Дълго ли ме чакахте?
Възсядам коня, като потискам гнева си.
— Не много дълго, но мисля, че не бива да се откъсваме една от друга и да ходим самички в гората, какво ще кажеш?
Соня кима с глава.
— Разбира се. Съжалявам, че ви притесних — отвръща тя и тръгва към коня си.
Луиса е вече на гърба на жребеца си. Не казва нищо, но не знам дали мълчи от раздразнение или от нетърпение да потеглим.
Следваме коня на Едмънд и излизаме от полянката, на която бяхме разположили първия си бивак. Известно време никой не проговаря. Мъглата ни задушава. Когато тя ни обгръща от всички страни, наляга ме клаустрофобия и трябва да потискам паниката, която се надига в гърдите ми. В такива моменти имам усещането, че нещо огромно и всеобхватно ме поглъща цялата.
Главата ми е необичайно празна. Не мисля за Алис. Не мисля дори за потвърждението на Едмънд, че Джеймс и сестра ми са се сдружили. Не мисля за нищо, съсредоточена в гърбовете на ездачите пред себе си, за да не ги изгубя в мъглата.
Когато правим почивка за обяд, вече съм свикнала с мълчанието помежду ни. Разпръсваме се и спираме край малък поток, напълваме манерките си с прясна вода и предъвкваме вкиснатия вече хляб. Всичко това е придружено от мълчание. Накрая дори не обръщаме внимание на този факт — тъй като наоколо не се вижда нищо, няма какво толкова да си кажем.
Едмънд храни и пои животните, а Соня, Луиса и аз се наслаждаваме на почивката след ездата. Соня лежи по гръб в тревата до потока, а Луиса с ведро и спокойно лице и със затворени очи се е облегнала на дънера на едно дърво. Докато ги гледам, се усещам сякаш диря нещо и това не са липсващите страници.
Ала нямам време да мисля за обзелите ме чувства. Скоро Едмънд ни дава сигнал, че е време да тръгваме, и ние се раздвижваме, качваме се на конете и навлизаме още по-навътре в гората.
— Лия? Мислиш ли, че Луиса е добре?
Най-после сме се оттеглили в палатките си след дългия и изнурителен ден и гласът на Соня прозвучава откъм мястото, където се с настанила за почивка. Луиса е пее още край лагерния огън — поне беше там, когато двете със Соня решихме да си лягаме.