Мисля си за разговора ни с Луиса тази сутрин, когато прибирахме багажа в палатката, и не съм съвсем сигурна, че ще й се понрави, ако повторя пред някого, че е изпитвала ревност.
— Защо питаш?
Соня бърчи чело в напъните си да намери подходящи думи.
— Като че ли е намислила нещо. Не го ли усещаш?
Двоумя се, като се опитвам да оправдая доверието на Соня.
— Може би, но цял ден сме яздили и е толкова трудно да водиш разговор, докато се люшкаш на гърба на коня, особено в тази адска мъгла. Пък и…
— Да? — подтиква ме тя да продължа.
— Ами двете с теб живеем заедно вече близо година. Не ти ли е хрумвало, че Луиса може и да се чувства малко изолирана?
Соня прехапва устни. Познавам този неин жест: той означава, че се е вглъбила в изключително важен въпрос и внимателно премисля отговора си.
— Предполагам, че е тъкмо така, но се питам дали няма и още нещо.
— Като например?
Соня поглежда към тавана на палатката, после обръща очи към мен в обгърналата ни тъма.
— Нали не мислиш… ами…
— Какво? За какво намекваш?
Тя шумно въздиша.
— Тъкмо си мислех как Върджиния веднъж каза, че Душите не ще се спрат пред нищо, за да се докопат до теб и да всеят неразбирателство помежду ни.
Не я чакам да довърши. Прекрасно знам какво иска да каже.
— Соня — изричам името й, за да печеля време. — Знам, че Душите са наоколо. Знам го, разбра ли? Не можем да си позволим и най-малкото невнимание, докато пътуваме през тъмната гора в мъглата.
Тя ме поглежда в очите.
— Разбра ли? — повтарям аз.
Соня кима с глава.
— Разбрах, Лия.
След известно време, дълго след като Соня вече е млъкнала, Луиса се връща в палатката. Движи се тихо и безшумно се пъха под одеялата. Лесно бих могла да й задам въпросите, които се блъскат в главата ми по повод безпокойството на Соня, ала не казвам нищо. Не искам да изговарям гласно Сонините страхове, за да не се сбъднат.
— Ще направим прехода днес — заявява Едмънд спокойно, както язди коня си, още щом тръгваме от лагера.
— Какъв преход? — пита Луиса.
Едмънд се взира в мъглата, която е все тъй тежка и обгръща раменете ми като вълнена пелерина.
— Прехода към света, разположен между нашия и Отвъдното. Света, в който се намира Алтус.
Кимам, сякаш отлично знам за какво говори. Но не е така. Това обаче не означава, че пропускам думите му покрай ушите си, защото вече усещам промяната в самия вятър. Усетих го още като навлизахме навътре в гората. Усетих го и като се събудих от леката дрямка, когато долових в съня си стъпките на хилядите призрачни същества около палатката. Усещам го и сега, както го усеща и Едмънд, когато отново ни повежда навътре в гъстите горски шубраци.
Денят клони към своя край, когато Соня захваща неспокоен разговор, а Луиса през повечето време мълчи. Най-подир Едмънд определя място, където ще обядваме и ще напълним манерките си с вода. Вече ни е станало навик Едмънд да се грижи за конете и аз измъквам храниш от бохчите. Храним се в мълчание, когато го чувам. Не. Не се изразявам правилно. Мисля, че го чувам, ала е повече усещане, прошепната интуиция за нещо, lutem се наближава. Означало ми се струва, че е плод ни въображението ми.
Оглеждам се.
Едмънд, неподвижен като статуя, се взира в дърветата, съсредоточил поглед в нещо определено. Дори Соня и Луиса седят тихо, загледани в същата посока. Наблюдавам ги със съзнанието, че и те усещат съществата, които се движат към нас в гората. И този път не сънувам.
9.
— Ставайте, качвайте се на конете и тръгвайте след мен. Веднага.
Едмънд изрича думите бавно, през зъби.
— И не спирайте по никакъв повод, докато аз не ви наредя.
Тозчас яхва коня си и докато ние следваме примера му, той не отделя поглед от гората зад нас. Значително по-бавни и тихи сме от Едмънд, когато се готвим за път, макар че аз никога не съм се мислила нито за мудна, нито за особено шумна.
Когато сме готови, Едмънд обръща коня си в посоката, в която пътуваме, и тутакси се изстрелва нататък, без да каже и дума на животното. Нашите коне рипват след него, сякаш помежду ни съществува тайна връзка и те са наясно, че е дошло време за път, така че не е нужно да ги ръчкаме и подканяме.