Препускаме през гората като вихър. Нямам представа в коя посока сме поели, нито дали пътят ни отвежда към Алтус, ала Едмънд ни води сигурно и без колебание. Трудно е да се каже дали го прави, защото е сигурен, че се движим в правилната посока, или защото безумно се бои от съществото, което ни дебне, и изобщо не го е грижа, че можем да се отклоним от правия път. Да, това наистина няма никакво значение.
Носим се с такава скорост през гората, че съм принудена да залепна за шията на Сарджънт, ала въпреки всичко вейките се заплитат в косата ми, а клоните ме шибат по лицето. Но аз сякаш наблюдавам случващото се отстрани. Знам, че се нося през гората само с лък на рамо и маминия нож в мешката за защита. Препускам, за да спася живота си. Ала не мога да усетя страха, който очаквам да плъпне навсякъде под кожата ми.
Чувам шума на реката, преди да зърна водата. Никога няма да забравя този звук. Когато най-сетне я виждам, изпитвам облекчение от факта, че Едмънд силно дърпа юздите и конят му, както и цялата ни кавалкада, рязко спира току до водата.
Той се вторачва в реката, а аз приближавам коня си до него и проследявам посоката на погледа му.
— Какво ще кажеш, Едмънд? Ще можем ли да я преминем? — питам.
Тревогата му си личи в неистовото му напрежение, в бързото вдишване и издишване.
— Предполагам.
— Предполагаш? — гласът ми прозвучава неочаквано високо и рязко.
Той свива рамене.
— Няма гаранции, но мисля, че ще успеем да се справим. Макар че положението е доста лошо.
Думите му са загадъчни и аз се чувствам така, сякаш съм пропуснала важна част от нашия разговор.
— Кое е лошо?
— Фактът, че реката не е по-дълбока.
Поклащам глава.
— Да, но ако беше по-дълбока, нямаше да можем да я преминем.
— Така е.
Той хваща поводите в едната си ръка и се готви да пришпори коня през реката.
— Но щом за нас е трудно да преминем през дълбоката пода, ще бъде трудно и за преследвачите ни. А ако са онова, което си мисля, ще трябва да се молим да срещнем по пътя си най-дълбоката река на света.
Преминаването на реката не е чак толкова трудно. Доста е широка, но не е много дълбока. Когато стигаме до най-дълбоката й част, за миг ме обзема страх, защото водата стига почти до коленете ми, ала Сарджънт с лекота се втурва напред срещу течението.
Нямам време да продължа разговора си с Едмънд относно съществото, което ни следва по петите през дървета и шубраци. След като преминаваме реката, до края на деня се движим с пълна пара. Не спираме нито за храна, нито за вода, докато слънцето пада толкова ниско над хоризонта, че ни е трудно да се виждаме. Очевидно Едмънд би желал да продължим пътя си, ала никой не го пита. Най-важна е сигурността на групата ни. Никак няма да е добре, ако някой от нас пострада по пътя.
Приготвяме храната, грижим се за конете и разпъваме палатките — всичко вършим заедно. За първи път в работата се включват Луиса и Соня и аз се питам дали и техните нерви са опънати докрай от ужас като моите. Помагам на Едмънд за вечерята, напълвам ведро с вода за животните от близкия поток и ги нахранвам с по няколко ябълки. Наострила съм уши. През цялото време очите ми блуждаят из дърветата, които обграждат лагера ни. Чакам преследвачите ни да се появят на поляната.
След вечерята Соня и Луиса седят тихо край огъня. Мълчанието помежду им ме кара да изпитвам неудобство, ала съм налегната от по-тежки грижи. Тръгвам към Едмънд, който разчесва и почиства един от конете, завързани за дърветата.
Щом се приближавам и се навеждам да взема другата четка от земята, за да последвам примера му, той кима с глава. Разчесвам твърдата сива козина на Сониния кон и се мъча да подредя безбройните въпроси в главата си. Лесно избирам един от най-належащите.
— Какво е то, Едмънд? Съществото, което ни преследва?
Той не отговаря веднага. Дори не ме поглежда и аз се чудя дали изобщо е чул въпроса, когато най-после проговаря, въпреки че онова, което казва, не е отговор на моя въпрос.
— Не съм преминавал през тази гора и не съм пребивавал в междинния свят от много дълго време.
Спирам да разчесвам коня и накланям глава към него.
— Виж, Едмънд. Смятам в настоящия случай да се доверя на подозренията, които имаш.
Той бавно кима и ме поглежда в очите.
— Добре тогава. Мисля, че преследвачите ни са Хрътките на ада, глутницата демони, принадлежащи лично на Самаил.