— Но как ще ги позная? Вече не мога да се доверя на непознати, дори на нито едно животно, защото се страхувам, че може да е Изгубена душа в чужда външна обвивка. Още по-малко бих могла да разпозная Пазителите! Умът ми не го побира.
— Те носят своя знак. Особено когато са приели вид на човек.
Той се взира в земята и отбягва погледа ми.
— Какъв е този знак?
Едмънд маха с ръка към китката ми, въпреки че тя е покрита от ръкава на жилетката.
— Змия като твоята. Около шиите си.
Двамата стоим в мрака, всеки един от нас вглъбен в собствените си мисли. Престанала съм да галя коня и той души ръката ми, за да напомни за себе си. Милвам го по лицето и се мъча да отпъдя от главата си ужасяващата картина на ожесточения легион от Души, носещи знака на омразата около шиите си.
— Според теб с колко време разполагаме? — питам най-после аз, като отново насочвам вниманието си към Хрътките.
— Днес яздихме доста дълго. Придвижвахме се бързо. Опитвах се да следвам правилната посока към Алтус, ала в същото време доста се скитахме напосоки в гората, за да ги объркаме поне малко. После преминахме реката… Тя наистина не беше много дълбока, но Хрътките се боят от всяка река. Можем да се надяваме, че поне са спрели, за да помислят, преди да я преминат.
Мъча се да не допусна безпомощността и страхът да вземат превес в душата ми.
— С колко време разполагаме?
Той видимо се прегърбва.
— Най-много два дни. Дори по-малко, ако утре не спираме по пътя си и ако имаме много, ама много късмет.
10.
Преди да си легна, разказвам на Соня и Луиса за Хрътките. Превърнало се е в нещо обичайно в необичайната ситуация, в която се намираме, да не показваме външно изненадата си, щом чуем за застрашаваща ни опасност, но докато се готвим за сън, и трите сме унили и необикновено тихи. Едмънд настоя да охранява лагера с пушка в ръка, докато ние трите спим. Когато лягам удобно в палатката, усещам вина, но знам, че в случая не мога да предложа помощта си на Едмънд.
Най-голямото ми безпокойство тази нощ не е свързано с Хрътките на ада, а със сестра ми.
Дълго мислих дали да не се срещна с нея в Равнината в Отвъдното. Честно казано, тази мисъл не ми дава мира още откакто Едмънд ме осведоми за нея и Джеймс. Би било опасно, но нима играта й с Джеймс е по-малко опасна? А аз нямам никакви съмнения относно факта, че това е само игра.
Всички действия на Алис се въртят около желанието й да докара Самаил в нашия свят, така че тя да получи властта, която според нея й принадлежи по право. Не е възможно да остана равнодушна при новината, че двамата с Джеймс са се сближили в мое отсъствие, ала в сърцето си не откривам и зрънце гняв. Там има само страх за Джеймс и ако искам да съм честна пред себе си, малко повече ревност от обичайното.
И така — време е да се срещна с Алис. Всъщност няма друг начин да узная намеренията й. Мога да ги науча от леля Върджиния или от Едмънд, но нали двете с Алис сме близначки. Портата и нейната Бранителка, колкото и разменени да са ролите ни.
Пътуването в Равнината е все още нещо съвсем лично, така че чакам Соня и Луиса да заспят, да започнат да дишат бавно и ритмично, което става само при дълбок сън.
Вече не ми отнема толкова дълго време както преди, нито толкова усилия и аз изпадам в призрачна полудрямка, нужна на душата ми, за да се отдели от тялото и да навлезе в Равнината. С труд си спомням времето, когато се страхувах да излетя от тялото си. Ала сега, когато пътувам по виещите се пътища из Отвъдните светове, аз усещам единствено безгранична свобода.
Летя над нивите около Бърчуд, стъпалата ми почти, но не съвсем, докосват земята. Не съм се отделила напълно от материалния свят, затова съм много по-уязвима в Равнината от друг път. Но трябва да кажа, че летенето е най-бързият начин за пътуване — няма по-бърз. Най-сигурната ми гаранция за безопасност — макар че едва ли може да става въпрос за чак такава сигурност — е да не се отдалечавам от земята, да свърша работата си в Отвъдното, без да се бавя, и бързо да се прибера у дома, в своя свят.