Выбрать главу

Тя накланя главата си на една страна и както винаги на мен ми се струва, че душата ми се разголва пред погледа й.

— Продължавам да мисля, че ще поумнееш, Лия. Че ще осъзнаеш опасността, на която излагаш не само себе си, но и своите приятели. Да не говорим за семейството ти.

Ще ми се да й отвърна гневно, когато споменава за моето семейство, за нашето семейство, защото нима не тя блъсна Хенри в реката? Нима не тя го изпрати на дъното й, където той намери своята смърт? Ала гласът й сякаш поутихва и аз се питам дали и тя не скърби за брат ни. Когато понечвам да й отговоря, гласът ми е твърд като стомана:

— Опасността, пред която се намираме сега, е цената на свободата, която ще получим по-късно.

— По-късно ли? — пита тя. — Кога ще стане това, Лия? Дори не си открила другите два ключа, а щом прибягваш до услугите на онзи престарял детектив, нает от татко, може изобщо да не ги откриеш.

Критичната й забележка относно Филип ме кара да пламна от гняв. Татко му се бе доверил и сега той работи неуморно за мен. Без липсващите страници от Книгата на Хаоса, разбира се, другите два ключа едва ли ще ми помогнат кой знае колко, ала аз отдавна вече знам, че плановете в далечна перспектива също не са от голяма полза. Нещата се случват само тук. И само сега.

Сякаш прочела мислите ми, тя отново проговаря:

— Ами страниците? И двете знаем, че още нямаш представа къде да ги търсиш.

Тя поглежда спокойно във водата и подобно на малкото момиченце къпе дланта си в нея.

— Като имаме предвид мястото ти в тази ситуация, мисля, че ще е по-разумно да се довериш на Самаил. Той поне може да ти гарантира сигурността, както и тази на хората, които обичаш. Дори нещо повече — може да ти гарантира и място в новия световен ред. В света, управляван от Него и населен от Душите. Свят, който ще се установи на земята, независимо дали ни помагаш с охота или не.

Не допускам, че бих могла да проявя по-голямо коравосърдечие по отношение на сестра си, отколкото съм проявявала досега, ала и това става.

— По-скоро ще гарантира твоето място в новия световен ред, Алис. Затова полагаш толкова много усилия, нали така? Защо си работила в полза на Душите още от дете?

Когато среща погледа ми, тя свива рамене.

— Никога не съм се правела на нещо, което не съм, Лия. Бих искала само да отдам почит на ролята, която би трябвало да е моя, а не онази, която ми бе пробутана по силата на объркването в пророчеството.

— Ако все още това е желанието ти, то ние няма какво повече да обсъждаме.

Тя извръща поглед отново към водата.

— В такъв случай вероятно аз не съм личността, която би те убедила.

Мисля си, че изненадите ще свършат дотук. Че ще престана да се плаша, поне засега. Но Алис вдига очи, а по лицето й се изписва още по-голямо колебание. За миг зървам сянката на малкото момиченце, после отново се връща образът на Алис. Не продължава дълго. Лицето й се набраздява, главата й странно променя формата си, а изражението й непрекъснато се мени — не се задържа едно и също нито за миг. Сякаш съм пуснала корени в земята и не помръдвам дори тогава, когато ужасът ме завладява от главата до петите.

— Нима продължаваш да ме отхвърляш, господарке?

Няма грешка — това е гласът, достигнал навремето до мен през Соня, когато тя се опитваше да се свърже с мъртвия ми баща. Ужасяващ глас. Чудовищен. Не принадлежи на никой свят.

— Няма къде да се денеш. Нямаш скривалище. Не намираш покой — изрича Самаил.

Както е седнал край реката, той се изправя в пълния си ръст — два пъти по-голям от който и да е смъртен на земята. Фигурата му е мощна. Имам напълно реалното усещане, че ако поиска, може за миг да прескочи реката и да ме хване за гушата. Зад него забелязвам някакво движение, съсредоточавам вниманието си натам и зървам две огромни черни като абанос крила, свити на гърба му.

В същия миг, заедно с ужаса, в душата ми се прокрадва и непреодолимо желание. Някаква притегателна сила, която ме насърчава да прекося реката и да се сгуша в меките му пухкави криле. Сърцето ми започва силно да тупти. „Туп-туп. Туп-туп. Туп-туп.“ Помня това туптене от последния път, когато срещнах Самаил в Равнината, и сега отново се ужасявам, като чувам как пулсът на собственото ми сърце се учестява и започва да бие в такт с неговото.

Отстъпвам крачка назад. Всяка частица от тялото ми ми казва да бягам, ала аз не смея да се обърна с гръб към него. Вместо това отстъпвам няколко крачки заднешком, като не отлепям поглед от непрестанно променящата се маска на лицето му. Ту се превърне в красив земен мъж, ту отново възвърне истинското си лице такова, каквото го познавам.