— Това ли е всичко, Лия? — пита Алис. — Защото, честно казано, става ми досадно от подобни разговори. От разговори, в които задаваш едни и същи въпроси по няколко пъти. Разбира се, глупави въпроси, които изискват най-прост отговор: „Правя го, защото така искам.“
Тя се усмихва и усмивката й е тъй чиста, тъй безхитростна, че за миг ми се струва, че полудявам.
— Има ли нещо друго?
— Не — иска ми се отговорът ми да прозвучи силно, ала от устата ми излиза тих шепот. — Няма нищо друго. Не се безпокой. Повече няма да те търся. Не и за нещо такова. Не и за да задавам прости въпроси. Следващия път, когато те повикам, ще сложим край на това веднъж и завинаги.
Тя присвива очи, наблюдава ме внимателно и този път няма грешка — сестра ми се опитва да разбере с каква сила разполагам аз.
— Трябва наистина да си сигурна, че искаш всичко това да свърши — казва тя. — Защото, когато това стане, когато се свърши веднъж и завинаги, една от нас ще умре.
Алис се обръща и мълчаливо си тръгва. Взирам се след нея, докато тя се превръща в малка точка в далечината.
11.
Когато на другата сутрин се събуждам, наоколо е пълна тъма — сякаш още не се е съмнало. Но щом хвърлям поглед наоколо, виждам, че Луиса я няма. Соня още спи, така че аз се измъквам изпод одеялата и излизам от палатката, като се опитвам да отгатна колко е часът. По небето разбирам, че е сутрин — черният цвят постепенно изсветлява, а над хоризонта, откъдето трябва да изгрее слънцето, е вече бледосин.
Давам си сметка, че е още много рано. Едмънд е буден и е на поста си в края на бивака. Приближавам се, без да се старая да не вдигам шум. Не ми се иска да насочи пушката си към мен, затова го викам по име, преди да съм се приближила съвсем.
— Едмънд?
Той спокойно извръща глава към мен.
— Още е рано. Защо сте станали?
Спирам и присядам на близкия камък с лице към него.
— Не знам. Току-що се събудих и видях, че Луиса не е в палатката. Виждал ли си я?
Той клати глава, а в очите му се чете искрено недоумение.
— Не. Нищо не съм забелязал.
Взирам се в тъмната гора. Възможно е Луиса да е излязла по свои лични нужди, които не търпят отлагане. Не казвам нищо на Едмънд от страх да не всея безпокойство и у него, макар да съм ужасена от мисълта, че Луиса би влязла в гората сам-самичка след разговора ни за Соня, която бе сторила абсолютно същото.
— Да е имало някакви проблеми снощи? — питам.
Той поклаща глава.
— Не бих казал. Чух лек шум, но каквото и да е било, не ще да е било голямо, нито бързо. Вероятно е някое от животните, които обитават гората наоколо.
— Какви са реалните ни шансове да избягаме от Хрътките?
Той не отговаря веднага и аз вече знам, че няма да чуя отговора, който искам, а чистата и неподправена истина, основаваща се на анализ и изчисления.
— Бих казал така: около петдесет на петдесет, най-вече защото се намираме в гората и все повече се приближаваме към морето. Малките ручеи и потоци се превръщат в реки. С всеки изминал ден вероятността да срещнем по пътя си по-голям воден басейн се увеличава. Но има неща, които ме тревожат.
Потискам паниката си при мисълта, че можем да заседнем по средата на някоя дълбока и бърза река, и питам:
— Например?
— Щом Самаил е изпратил Хрътките по дирите ни, може би има и други начини да ни попречи да стигнем до крайната си цел. Може би Хрътките не са единствената пречка по пътя ни.
Подтиквам го да продължи.
— Добре е, че не премълчаваш опасностите. Каза някои неща. Но какво е другото, което те безпокои?
Той се вторачва в краката си, после ме поглежда в очите.
— Да достигнем до голям воден басейн би било и хубаво, и лошо. Всяко голямо препятствие, което би попречило на Хрътките да преминат нататък, би било препятствие и за нас. Но не това е най-лошото, ако разбираш за какво намеквам.
Кимам с глава.
— Ако стигнем до река, няма да имаме избор. Ще трябва да я преминем, за да се отскубнем от Хрътките. Ала няма да знаем дали ще е възможно да я прекосим, докато не стигнем поне до средата й.
— Точно така.
— Не можем да избираме, нали? — продължавам, без да чакам отговор. — Ще трябва просто да продължим да напредваме и да навлезем във водата, когато дойде време за това. Досега времето и късметът са били на наша страна. Да се надяваме, че и занапред ще е така.