— Мисля, че имате право — отвръща, ала гласът му не звучи уверено.
Ставам от камъка и изтупвам панталоните си с ръка.
— Не чух Луиса да се връща, но мисля, че знам къде може да е. Ще се опитам да я намеря. Близо е.
Той кима.
— Ще приготвя закуската. Скоро ще трябва да тръгваме.
Преполовила съм пътя до края на бивака, когато гласът му долита до мен:
— Не се отдалечавайте. Тичам бързо, но ако попаднете в беда, най-добре е да сте наблизо.
Няма нужда да ми го казва. Знам, че е опасно да изляза извън обсега на полезрението му. Знам също, че трябва просто да чакам. Вероятно Луиса всеки миг ще се върне. Но истината е, че изпитвам любопитство. Страховете на Соня по повод лоялността на Луиса са се настанили дълбоко в сърцето ми въпреки неимоверните ми опити да ги изхвърля оттам. Напоследък поведението й ме кара да съм нащрек и въпреки нежеланието да шпионирам приятелката си, чувствам се длъжна да взема предвид всеки възможен сценарий. Дори този, в който Луиса бива използвана от Душите, за да саботира мисията ни.
Щом излизам от лагера, наоколо притъмнява. Загасващият огън и луната осветяват, макар и слабо, полянката, на която сме разпънали палатките си, но сега съм оградена от всички страни с дървета. Те се извисяват високо над главата ми и пронизват небето, мъгляво в наближаващата утрин.
Лесно откривам тясната пътечка, която двете със Соня търсихме снощи веднага след пристигането ни. По очевидни причини беше ни станало навик да търсим наше тайно местенце, щом пристигнем някъде, докато Едмънд стяга бивака. От двете страни на пътеката растат дървета, които биха могли да ни скрият от погледа на чужди хора в случай на нужда по време на такова дълго пътуване като нашето. Самата пътека отвежда до малък поток и аз отдалече чувам шума на бързата вода.
Не желая да предупреждавам за приближаването си, тъй че внимателно се придвижвам по пътеката към брега на рекичката, като се оглеждам за Луиса. Не я зървам по пътя си. Всъщност не я виждам изобщо дори като излизам на полянката край водата.
Само след минута очите ми се приспособяват към светлината, която ми осигурява поляната, и щом започвам да виждам по-добре, забелязвам Луиса, наведена над нещо досами потока. Казвам си, че сигурно се мие и се подготвя за деня, който ни чака, но нещо ми подсказва, че изобщо не съм права.
Тъй като не искам да прекосявам поляната, за да не ме види, преди да съм разбрала с какво се занимава, аз се промъквам покрай дърветата, като се мъча да се скрия максимално от погледа й, и незабелязано се отправям към реката. За мой късмет течението й вдига много шум. Неловките ми стъпки и шумът от счупени клонки по пътя ми потъват в шума на бързея. Приближавам се и вече мога ясно да видя Луиса и да проследя действията й.
Тя се взира в една от тенекиените купи, които използваме за приготвяне на храната. Виждам блясъка на водата в нея, но от мястото, където съм застанала, не забелязвам нещо друго. Тутакси си давам сметка, че тя гадае бъдещето. Всъщност откритието ми не е кой знае колко важно. Вярно е, че много отдавна се бяхме разбрали да не използваме заложбите си освен ако не е наложително за целта ни — да сложим край на пророчеството, — но е напълно възможно Луиса да е решила да гадае, за да види докъде са стигнали Хрътките или пък да отгатне допълнителните пречки, с които бихме могли да се сблъскаме.
Изглежда ми безобидно. Поне в началото.
Едва когато оставам по-дълго на мястото си, замислена върху действията на Луиса, усещам, че нещо не е съвсем наред. Отнема ми само миг, за да го разбера, и когато това става, осъзнавам защо съм обезпокоена.
Простата истина е, че никога досега не сме вземали и не вземаме решения относно пророчеството — за нашата роля в него и за скритите си заложби, — без да се съветваме една с друга. Въпреки всичко обаче Луиса гадае по-среднощ, след като е излязла от палатката и е поела риска да навлезе в гората съвсем сама, макар Хрътките да са по петите ни. И го е направила, без да ни каже и дума, което ме кара да си задам въпроса: „Какво крие Луиса?“
Докато събираме багажа и се готвим за още един ден, който ще премине в езда към крайната ни цел, настроението ни е мрачно като небето над нас.
Вмъквам се в палатката да събудя Соня и малко след това Луиса се връща. Не се изненадвам, когато тя извинява отсъствието си с необходимостта да се погрижи за личните си нужди, поради което не е счела за нужно да ни буди. Дори когато излиза за закуска, не споделям със Соня видяното сутринта. Не мога да кажа защо е така, но най-обезпокоителното от всичко напоследък ми се струва потайността между Соня, Луиса и мен, възникнала наскоро.