Едмънд ни кара да побързаме. В обичайните му кратки нареждания усещам нотки на загриженост, ала когато грабва пушката, вече не на шега се разтревожвам.
— Останете тук — казва той, мълчаливо се обръща и изчезва в гъсталака.
Шокирани от действията му, ние стоим мълчаливо и се взираме в гората. Въпреки че пътуваме едва от няколко дни, вече сме привикнали да спазваме строго определен ред — ред, според който сутрин се събуждаме, обличаме се и се приготвяме за идващия ден колкото е възможно по-бързо, прибираме личните си вещи и продукти и бързо закусваме, преди да се метнем на конете и да продължим пътуването си. Редът никога не се е нарушавал и Едмънд никога не е влизал в гората с пушка в ръка.
— Какво прави той? — пита Соня.
Поклащам глава.
— Нямам представа, но каквото и да прави, убедена съм, че така трябва.
Соня и Луиса стоят слисани на мястото си, вперили очи натам, накъдето Едмънд изчезна в гората. Нетърпелива както винаги, не мога нито да седя, нито да стоя права, тъй че започвам да крача напред-назад — тревожа се за Едмънд и се питам докога ли ще чакаме, преди да се втурнем да го търсим. За щастие въпросът ми сам намира отговора си, защото не след дълго Едмънд се връща. Този път много бърза.
— Качвайте се на конете. Веднага.
Без да ни поглежда, той тутакси се отправя към своя жребец. За секунди го яхва и е готов да забие шпори в хълбоците му.
Не му задавам въпроси. Едмънд не би бързал толкова, нито би ни накарал да бързаме като него, ако нямаше належаща причина. Ала Луиса не е толкова сговорчива.
— Какво има, Едмънд? Нещо не е наред ли? — пита тя.
Той отвръща през зъби:
— При цялото ми уважение, госпожице Торели, после ще имаме време и за въпроси. Сега трябва да се качите на коня си.
Луиса поставя ръце на хълбоците си.
— Мисля, че имам право да знам защо е това бързане.
Едмънд въздъхва и прокарва длан по лицето си.
— Работата е там, че Хрътките са наблизо, а с тях има и още нещо.
Извъртам глава толкова рязко, че за малко да си счупя врата.
— Какво имаш предвид? Какво е то?
— Не знам. — Той обръща коня си към гората. — Но каквото и да е — който и да е, — се придвижва на кон. И е по петите ни.
12.
Утринта е дълга и тиха, чува се само тропотът на конските копита по покритата с шума земя. Ние бързо се носим сред дърветата, които често са толкова нагъсто едно до друго, че няма откъде да се проврем. Навела съм се ниско на гърба на Сарджънт, вкопчила съм се в шията му и вятърът развява меката му черна грива, която плющи в лицето ми, а в косата ми са се заплели вейки от ниските клонаци.
Няма какво друго да правя по време на утринното пътуване, освен да мисля. А има за какво: за сестра си и срещата ни в Равнината, за страховете ми по отношение на Джеймс, за Соня и за дистанцията между нас, за пътуването ни до Алтус и за демоничните Хрътки, които са по петите ни.
Ала мислите ми непрекъснато се връщат към Луиса. Иска ми се да отхвърля заключението, оформящо се в главата ми, ала картините, които се въртят в съзнанието ми, правят задачата ми изключително трудна. Виждам лицето на Луиса, застинало в непознатото ядно изражение, което е характерно за нея от деня, в който напуснахме Лондон. Виждам я да се връща в палатката след честите си изчезвания, за които няма логично обяснение. Виждам я наведена над водата в ранната утрин да гадае тайно от всички.
Разбира се, на мен ми е ясно, че това е напълно възможно — че Душите биха могли да се опитат да ни разделят и най-вероятно ще го направят. Но не съм осъзнавала, че могат да направят и това: да постъпят толкова коварно — постепенно да разкъсват връзката, която считам за свята, връзката между Соня, Луиса и моя милост, между двата ключа и мен, Портата. Очевидно съм била твърде наивна.
Ще дойде време да отворим дума и за предателството на Луиса, колкото и неохотно да го е извършила, ала в този момент, когато препускаме през гората и се приближаваме към Алтус, не мога да си позволя да отвличам вниманието си от крайната цел. Засега ще трябва да приема, че онова, което е известно на Луиса, вероятно е известно и на Душите, което означава, че не трябва да споделям всичко с нея.
Спираме само веднъж, за да нахраним и напоим конете. Може и да е игра на въображението ми, но ми се струва, че във въздуха витае недоверие. Мога дори да го докосна, защото то е живо, дишащо същество. Аз крача наоколо, докато Едмънд се грижи за конете, а Соня и Луиса си почиват, облегнати на две дървета до потока.