Мълчаливо чакаме конете да се освежат, за да продължим пътя си. Не се чуват въпроси относно плановете ни за деня, нито предположения за разстоянието, което ни дели от океана и което би ни подсказало разстоянието до Алтус.
Нервите ми са опънати до краен предел и напрежението в душата ми расте от сутринта. То няма много общо с Луиса, но пък е свързано със съществото, което ни преследва през гората. Научила съм се да не пренебрегвам подобни усещания нито в Равнината, нито в нашия свят, тъй като обикновено те са породени от новопридобитите ми и изострени напоследък заложби. Натрапчивото и непрестанно напрежение в душата ми е нещо познато — то ме предупреждава, че Хрътките бързо се приближават към нас. Дори бих се заклела, че чувам дъха им.
Когато най-после Едмънд тръгва към коня си и ни нарежда да последваме примера му, не успявам да яхна достатъчно бързо жребеца си. Спирам близо до Едмънд и снижавам глас, така че останалите, които в момента се мятат на конете си, да не могат да ме чуят.
— Ще ни хванат, нали?
Той си поема дълбоко въздух и кима с глава.
— Още днес, освен ако не стигнем до някоя река.
— А ще стигнем ли? — бързо задавам въпроса със съзнанието, че ни остава съвсем малко време.
Той се оглежда, за да се увери, че никой не ни чува, и на свой ред снижава глас:
— Нося със себе си нещо като карта. Стара е, но мисля, че гората не се е променила кой знае колко за последните няколко столетия.
Удивена съм. Едмънд никога не е споменавал за по-добра карта.
— По нея ли ни водиш?
— Паметта ми вече не е като на младини — кима с глава той. — Нали разбирате, не исках другите да знаят… — отново се оглежда и хвърля поглед към Соня и Луиса. — Не исках да попадне в ръцете на друг. Местонахождението на Алтус винаги се е пазело в най-дълбока тайна. Малцина са тези, които знаят за съществуването й, а още по-малобройни са онези, които могат да я ползват. Даде ми я баща ви преди смъртта си, за да е спокоен, че когато се нуждаете от сигурно убежище, ще ви отведа до него.
Едва ли съм в положение да съдя Едмънд заради тайната му. Имам си собствени грижи и те не са никак малко.
— Добре тогава — кимам. — И какво за тази карта?
— В началото ви водех към Алтус по възможно най-бързия начин, но щом разбрах, че Хрътките са по петите ни, тръгнахме по заобиколни пътища.
— Но… ако Хрътките са по петите ни, не трябва ли да се опитаме да достигнем до Алтус по-бързо?
Той кима с глава.
— Може да се погледне и по този начин, но дори да спечелим малко време, винаги съществува вероятност да ни настигнат. А картата… на картата се виждат големи водоеми, една много широка река, която би могла да ни помогне да им избягаме. Тя е недалеч от океана, където ще се качим на кораба за Алтус. Ако при реката избягаме от Хрътките и тръгнем право към морето, можем напълно да избегнем опасността. Поне от Хрътките.
— Дълбока ли е?
Той въздъхва и обръща коня си, като ме гледа през рамо.
— Точно там е работата. Трябва да стигнем до нея, за да разберем, но картата сочи, че е дълбока.
Едмънд вика на висок глас нарежданията си към групата и аз заемам мястото си в редицата. Опитвам се да не мисля много за онова, което току-що чух. Не е възможно да знаем предварително дали ще избягаме от Хрътките, както е невъзможно да отгатнем дали реката ще е достатъчно дълбока, за да ги оставим далеч зад нас, както е невъзможно да разберем кой ни следва на кон в тъмната гора. Нужно е единствено да пестя силите си, психически и всякакви други, за най-належащите неща.
Засега ми остава само да яздя.
Ще ми се да съм сигурна, че ще им избягаме, че Хрътките са толкова далеч зад нас, че вероятността да ни хванат е съвсем нищожна, ала това не е истина. Знам, че те се приближават все повече и повече, въпреки че пътуваме със страшна бързина и аз не знам каква скорост биха могли да развият Хрътките, за да ни достигнат.
Сигурна съм, че и Едмънд го усеща, защото малко след като напускаме лагера, той пришпорва коня си още повече, а аз се навеждам още по-ниско и почти лягам върху гърба на Сарджънт, като мълчаливо го моля да тича по-силно и от вятъра, въпреки че по учестеното му пръхтене разбирам, че препуска с всички сили.
Нямах време да хвърля поглед на картата. Нямах време дори да попитам Едмънд колко път ни остава до реката, на която разчита за нашето спасение. Но докато летим все по-нататък и по-нататък през дърветата, а небето притъмнява и денят клони към своя край, трескаво се надявам, че тя е наблизо, и неясно шептя молитви за помощ към всеки, който може да ме чуе — към Господ, към Сестрите, към Григъри.