Зад тях чувам ръмженето на безчет Хрътки, които прииждат ли, прииждат към мен.
Ръцете ми затреперват и аз… трескаво мисля… опитвам се да взема решение. Зад гърба си вляво чувам неочакван бумтеж и Хрътката, която тъкмо излиза на поляната, пада като покосена. Във въздуха се размирисва на барут и без да откъсвам поглед от поляната, аз разбирам, че Едмънд ме прикрива е пушката си.
Лия! Няма време! Тръгвай към реката, веднага!
Гласът на Едмънд разколебава решимостта ми. Без да изпускам лъка от ръката си, аз обръщам Сарджънт към реката и той нагазва във водата възможно най-бързо, а аз забивам шпори в хълбоците му, като продължавам да държа лъка в ръката си. Едмънд се втурва покрай мен към средата на реката, ала Сониният кон продължава да се запъва на брега. Тя е отпуснала поводите и се мъчи да го прилъже да нагази във водата, ала безуспешно. Конят стъпва с високо вдигнати копита, обикаля крайречните камъни и върти глава в отговор на нейните заповеди.
Нямам време за мислене. Наистина. Пришпорвам коня си към водата и когато стигам до задницата на коня й, протягам ръка. Минавам от едната му страна и с всичка сила го шляпвам.
Отначало не разбирам дали плесницата ми е свършила работа, защото конят ми профучава като стрела и нагазва право във водата. Копитата му рият по дъното на реката, ала това е повече усещане, тъй като не чувам нищо друго освен Хрътките. Те вият току зад гърба ми, а дъхът им ме пари по тила. Пришпорвам Сарджънт още по-силно, като се моля да не му хрумне да спре или да обърне глава назад към брега.
Ала не за Сарджънт би трябвало да се тревожа. Той гори от желание да достигне средата на реката, способен е да го направи. Внезапно вътре в мен се поражда ужас, той започва от краката ми, потопени във водата, плъпва нагоре, достига гърдите ми и сърцето ми започва да бие тъй лудо, че вече не мога да чуя дори Хрътките. Дишам забързано, без да мога да си поема дълбоко дъх, но вече не искам да избягам. Дърпам силно юздите и толкова рязко спирам Сарджънт, че за малко да изскочи от реката.
Соня профучава покрай нас и се втурва с коня си в дълбоката вода.
Ала аз съм залепнала за Сарджънт, а Сарджънт, по мое повеление, е залепнал за речното дъно. От ужас изпадам в потресаващо равнодушие и в същия миг си казвам, че е по-добре да падна жертва на Хрътките, отколкото да направя и крачка напред.
— Време е.
Обръщам се към източника на гласа. В това време Едмънд се връща и язди до мен. Бих искала той да продължи към отсрещния бряг, ала същевременно съм му благодарна, задето ми се е притекъл на помощ.
Срещам погледа му само за миг, преди звукът откъм брега да привлече вниманието ми. Не са Хрътките, нещо друго е. Някой друг точно зад тях. Фигура в пелерина язди черен кон, а Хрътките тичат пред него сякаш са най-обикновени ловни кучета.
Картинката е доста смущаваща. Но когато ездачът отмята назад качулката на наметалото си, всякакво усещане за реалност ме напуска и в главата ми се блъскат още повече въпроси.
13.
Мъча се да запечатам твърде много неща наведнъж: Хрътките навлизат във водата въпреки очевидното си колебание, Едмънд, застанал от едната ми страна, отказва да продължи с останалите, а зад Хрътките на брега спокойно язди не кой да е, а самият Димитри Марков. Нищо от видяното не ме кара да пришпоря коня си напред.
— Време е, Лия — говори Едмънд с тих, но суров глас и дори страхът, който изпитвам, не ми пречи да отбележа, че за първи път, откакто го познавам, той използва малкото ми име. — Те усещат страха ти. Идват за теб. Твърде много са за моята пушка, а ти не си навлязла достатъчно навътре във водата, за да ги държиш в шах.
Някъде дълбоко в себе си осъзнавам, че думите му са разумни, но не помръдвам. Хрътките предпазливо нагазват във водата, най-напред мокрят лапите си, после продължават, макар и бавно, докато водата стигне до коремите им, и застават на няколко метра от Едмънд и мен.
Но аз продължавам да стоя неподвижно, не мога да си наложа да пришпоря Сарджънт, въпреки че усещам как напряга мускули в желанието си да полети напред. Сигурна съм, че и той като мен усеща опасността във въздуха.