— Хайде, Сарджънт. Почти стигнахме. Не ме предавай точно сега.
И той не ме предава. Сякаш разбира думите ми, защото изправя крака и се понася напред срещу течението, като шумно пръхти след Димитри и неговия жребец, сякаш и дума не може да става за отстъпление. Само след секунди равнището на водата започва да спада — най-напред се показват мокрите ми бедра, облечени в мокрия вълнен брич, а после и прасците на краката ми. Не след дълго ние се измъкваме от водата, краката ми вече дори не я докосват и Димитри води Сарджънт при останалите от групата, които ни чакат на няколко метра от брега.
— Божичко! Лия! — Луиса тутакси скача от коня си, втурва се към мен, а от ризата и панталоните й се стича вода също като от моите. — Добре ли си? Беше толкова страшно!
Соня приближава с коня си към моя, пресяга се и хваща леденостудената ми ръка.
— Не вярвах, че ще успееш!
Всичките ми подозрения от изминалите дни мигом се изпаряват. В момента сме само три приятелки, каквито неизменно сме били, откакто пророчеството ни обгърна в мрачните си тайни.
Едмънд се приближава към нас в тръс. Той гледа Димитри с възхищение.
— Не те очаквах в близките два дни, но се радвам, че подрани.
Мозъкът ми съвсем се е размътил и аз бегло регистрирам казаното от Едмънд, както и факта, че той познава Димитри, на всичко отгоре го с очаквал. Тишината се нарушава от някакъв шум. В началото не осъзнавам, че той идва от собствената ми уста, ала скоро зъбите ми започват да тракат толкова силно, че заглушават дори шума на реката.
— Премръзнала е и е в шок — заявява Димитри.
— Да се махаме от този бряг тогава.
Очите на Едмънд отскачат към Хрътките, които продължават да стоят във водата, сякаш всеки миг ще се нахвърлят върху нас.
— Видът им не ми харесва.
Димитри проследява погледа на Едмънд, после се обръща към нас.
— Няма да ни последват, което не означава, че сме вън от опасност. Добре е да си направим бивак за през нощта и да се разделим на групи.
Едмънд се обръща и тръгва да заеме мястото си начело на групата. По навик се строяваме зад него, въпреки че Димитри все още държи поводите на Сарджънт. Нямам сили да му кажа, че вече мога и сама да се справя. Честно казано, с облекчение приемам намесата му и поне за малко се оставям в ръцете му.
Недалеч от брега гората продължава. Навлизаме в тъмните шубраци и едва тогава се осмелявам да погледна назад. Зад рамото на Едмънд зървам Хрътките да стоят във водата, където ги бяхме оставили. Зелените им очи намират моите дори през пенливите води, дори през сивкавия здрач. Те са последното, което виждам, преди отново да се гмурнем в гъстата гора.
— Изпий това — подава ми чашата Димитри и остава да ми прави компания, докато останалите си облекат сухи дрехи.
Измъквам ръката си изпод одеялото, с което са увили раменете ми, и поемам чашата.
— Благодаря.
Чаят не е хубав — твърде е слаб и не е прецеден. През последните дни свикнах с него, а след студа във водата и преживяния ужас почти не усещам горчивата му топлина. Хващам чашата с две ръце и отпивам, като се опитвам да пренеса топлината му в премръзналите си ръце.
Димитри присяда на дънера до мен и протяга ръце към огъня, запален от Едмънд, веднага след като избра място за стануване.
— Добре ли си, Лия? — произнесено от него, името ми звучи естествено и съвсем на място.
— Мисля, че съм добре. Само че ми е студено. — Преглъщам мъчително, като се мъча да прогоня паниката в душата си, останала и след преминаването на реката, ала не успявам. — Не знам какво точно се случи. Просто… не можех да помръдна.
— Виж, Лия.
Не ми се ще да се обърна, ала очите му ме привличат като магнит. Не мога да пренебрегна зова му, макар гласът му да е благ като сумрака, спускащ се над дърветата с приближаването на нощта.
— Знам какво се случи — продължава той — и не те виня.
Очите му излъчват разбиране. Те ме объркват и — да, така е! — дори ме вбесяват. Оставям чашата в калта до себе си.
— Какво точно ти е известно за мен? И как си го разбрал?
Погледът му излъчва благост.
— Знам за брат ти. Знам, че е загинал в реката, и знам, че е станало в твое присъствие.
Сълзите парят клепачите ми, аз скачам на крака и с неуверена стъпка се отдалечавам, за да се поуспокоя. Щом способността ми да говоря, без гласът ми да трепери, се връща, аз отново се приближавам към Димитри и давам воля на гнева и безпомощността си от изминалите седмици — не! — от изминалите месеци, и те избухват като мощен вулкан от дъното на измъчената ми душа.