— Какво можеш да знаеш ти за брат ми? Какво можеш да знаеш за смъртта му и моята роля в неговата гибел?
Поставям ръце на кръста си, неспособна да контролирам горчивината, която бълва от устата ми. Губя нишката на собствените си мисли, ала целта ми вече е различна.
— Не знаеш нищо за мен. Нищичко! И нямаш право! Нямаш никакво право да говориш за брат ми.
Щом споменавам за Хенри, гневът ми мигом се разпръсва и внезапно ме обзема предишната тъга, необятното и всепроникващо отчаяние, което едва не ме накара да се хвърля от скалата край Бърчуд, преди да тръгна за Лондон. В този миг не мога да сторя нищо друго освен да стоя пред Димитри с ръце на хълбоците и да дишам тежко и бързо, произнасяйки тирадата си.
Той става и тръгва към мен; спира едва когато е съвсем близо. Твърде близо. Думите, които изрича, са пропити с нежност:
— Знам повече, отколкото си мислиш. Знам и за пророчеството. За живота ти преди да пристигнеш в Лондон. Знам за теб, Лия.
За миг ми се струва, че ще се изгубя в очите му. Сякаш потъвам и се давя в тях, а желанието ми да се върна у дома се изпарява. Но думите му продължават да витаят в съзнанието ми: „Знам повече, отколкото си мислиш. Знам и за пророчеството…“
Пророчеството. Той знае за пророчеството.
— Чакай малко — отстъпвам крачка назад. Дишам тежко, ала този път не от гняв, чувствата ми са много по-сложни. — Откъде знаеш за пророчеството? Кой всъщност си ти?
14.
Димитри прокарва пръсти през тъмната си коса и за миг заприличва на малко момче. Намусено сочи към близкия дънер.
— Може би трябва да седнеш.
— Ако нямаш нищо против, бих искала да разбера кой си ти, преди да седна — заявявам аз и скръствам ръце на гърдите си.
Той се усмихва под мустак, а аз му хвърлям страшен поглед, като му давам да разбере, че незабавно трябва да престане да се хили. Но погледът ми не върши работа. Поне в началото. Той въздиша.
— Ако те убедя, че съм на твоя страна, че съм тук да те закрилям, ще седнеш ли, за да ти обясня?
Опитвам се да открия злонамереност или измама в погледа му, ала виждам най-чиста искреност в него.
Кимам с глава и сядам. Та нали тъкмо той ме спаси от Хрътките? И макар че не ми остана време да говоря с Едмънд, ясно е като бял ден, че двамата с Димитри се познават отнякъде.
Димитри присяда до мен. Взира се за миг в огъня и захваща:
— Изобщо не бива да съм тук. Аз… прекосих няколко граници, за да дойда. Свещени граници, които не бива да се прекосяват.
Студено ми е и съм уморена, ала това не ми пречи да надмогна безсилието си.
— Защо не ми разкажеш всичко?
Той вдига очи и среща погледа ми.
— Аз съм един от Григъри.
— Григъри? Но аз мислех, че членовете на Григъри имат за цел да коват законите на Отвъдните светове и да ги спазват.
— Така е — отвръща простичко той.
Вдигам рамене, не разбирам.
— Тогава защо си тук?
— Изпратиха ме да те наблюдавам, докато издирваш липсващите страници и останалите ключове към пророчеството.
— Да ме наблюдаваш ли? Имаш предвид да ме закриляш?
Той си поема дълбоко въздух.
— Не точно това.
Сега пък аз се обезпокоявам.
— Защо не ми обясниш за какво точно са те изпратили?
— Изпратиха ме да се убедя, че не използваш забранена магия в желанието си да доведеш пророчеството до неговия завършек — изрича всичко това наведнъж и само след миг аз осъзнавам защо му отне толкова много време да произнесе такова простичко нещо.
— Изпратили са те да ме шпионираш, така ли?
Най-после той проявява любезност да изрази поне мъничко огорчение.
— Разбери, Лия. Пророчеството действа от векове, но никой досега не се е приближавал толкова до неговия завършек. Никога преди в Отвъдното не са вярвали, че то наистина може да свърши. Че най-сетне може да се сложи край на властта на Самаил в онзи свят и следователно и в този. Ние повече от всички желаем да видим края на това пророчество, за да настъпи мир в Отвъдното. Ала нещата… излязоха извън контрол. Някой трябва да се опита да ги върне в руслото им, поне малко. Такава е била задачата на Григъри от памтивека.