Гневът ми кипва, щом си помисля за сестра си.
— И докато аз съм под твое наблюдение, какво става с Алис? Кой наблюдава нея, когато тя нарушава законите на Григъри?
— Опитахме се да я наблюдаваме — усещам пораженство в тона му. — Но напразно. Там, където дори Душите признават властта на Григъри, поне външно, Алис я отхвърля. Не я е грижа за законите в Отвъдното, не признава и нашата власт. И което е още по-лошо, притежава достатъчно сила да пътува из Равнината, когато си пожелае, и така да избягва наблюдението ни. Не искам да го призная, ала тя е извън нашия контрол. Мисля, че представлява предизвикателство дори за Душите.
— Тогава защо са в сговор? Защо изобщо се съюзяват с нея?
Той вдига ръце, сякаш се предава.
— Защото не могат да имат теб. Алис е най-силният им съюзник в материалния свят. Тя е по-силна дори от множеството Души, които в този свят очакват пристигането на Самаил, защото е свързана с теб. И те хранят надежда да достигнат до теб чрез нея.
Поклащам глава.
— Но… Алис няма никакво влияние върху мен. Двете с нея сме врагове, що се отнася до намеренията и целите ни.
Той накланя глава на една страна.
— И все пак не е ли вярно, че щом те призове, ти тутакси се отзоваваш? Нима тя не пристига, щом ти я призовеш? Не е ли вярно, че виждаш духа й, колчем тя пътува из Равнината? Нима тя не те видя в нощта, когато се намирахте на стотици хиляди километри една от друга?
— Така е, но аз нямах това намерение. Нямах за цел да се показвам пред Алис, да прекосявам границите на Отвъдните светове. И се изненадах, когато тя вдигна очи от ритуалния кръг в стаята и ме видя.
— Знам. Всички ние го знаем. Тъкмо Алис нарушава законите на Отвъдното, като използва заложбите си на Заклинателка. Но не това е въпросът, нали така? Не и в настоящия ни разговор! — Той протяга ръка към моята. — Въпросът е, че двете сте наистина свързани, Лия. Споделяте сложни сестрински връзки, връзки между две близначки, а освен това сте свързани и чрез пророчеството. Душите го знаят. Не са сигурни, че Алис ще им помогне в стремежа им да видят Самаил да влиза в нашия физически свят през Портата. През теб, Лия. Но пък не могат да си позволят и да я избегнат. Досега им е била само от полза. Тя е била техните очи и уши във физическия свят. Да не забравяме и проблема с липсващите страници.
Топлината на огъня и нежният допир на ръката му до моята ме карат да се отпусна, да потъна в спокойствие. Ала при споменаването на липсващите страници мозъкът ми се прояснява.
— Страниците ли? Какво общо имат те с Алис, ако не вземем под внимание нежеланието й да ги открия?
Той истински се изненадва.
— Ами имам предвид… Никой не знае със сигурност какво пише в тях. Били са скрити много, много отдавна, за да са на сигурно място. Известно ни е, че в тях има подробности за края на пророчеството, и можем само да предполагаме, че каквито и да са те, се отнасят както за Бранителката, така и за Портата. Мисля, че Душите по-скоро ще пазят Алис, независимо от настоящето й необуздано поведение, отколкото да рискуват да я изгубят, защото по-късно ще имат нужда от нея.
Обръщам глава към огъня и се замислям върху думите му. Имам въпроси. Усещам как се прокрадват в съзнанието ми като призраци, ала трайният шок от срещата с Хрътките на реката и току-що казаното от Димитри ме правят неспособна да се ориентирам в ситуацията. В главата ми звучи едно-единствено нещо. То се мъчи да излезе навън от дълбините на криволичещите ми мисли.
— Спомена, че си прекосил доста граници, за да се озовеш тук. „Граници, които не бива да се прекосяват.“ Какво имаше предвид?
Димитри въздъхва. Поглеждам го, ала той е обърнал очи към огъня. Казвам си, че сега е негов ред да търси отговори в пламъците. Забива поглед в дланите си и проговаря:
— Не им е работа на членовете на Григъри да вземат чиято и да е страна в пророчеството. Аз трябваше само да те наблюдавам отдалеч и известно време успявах, като използвах Равнината. Само че…
— Да? — окуражавам го аз.
Той вдига поглед от ръцете си и ме поглежда с черните си очи. Те блестят в нощта като излъскан абанос.
— Не успях да се въздържа и се намесих. От първия миг, в който те зърнах, почувствах… нещо.
Повдигам вежди, открила нещо смешно в подбора на думите му.
— Нещо ли?
За първи път, откакто се появи на брега на реката, в ъглите на устата му трепва усмивка.
— Аз… ти… ме привличаш, Лия. Не знам защо, но не бих те оставил безпомощна в лапите на Хрътките.