Сърцето ми шеметно бие в гърдите.
— Много мило. Но какви ще са последиците от това, че нарушаваш законите на Григъри? Или вашите закони са създадени само за простосмъртните и за скитащите се в Отвъдното?
Той отново става сериозен.
— Законите са за всички и аз не правя изключение. Всъщност аз трябва да ги спазвам повече от останалите.
Преди да успея да му задам следващия въпрос, той продължава:
— Ще посрещна последиците, но каквито и да са те, ще ми е по-лесно да понеса тях, отколкото мисълта, че съм те оставил да прекосиш гората без надеждна охрана.
Заявява го простичко, като че ли няма нищо необичайно в необичайната му загриженост за мен, след като ме познава от толкова кратко време. Ала най-странното е, че приемам думите му и докато ги изрича, считам за най-естественото нещо на света да сме заедно в гората на път към Алтус. Сякаш дълго време съм очаквала Димитри да дойде при мен.
Двата часа преди лягане преминават в хранене, почистване и грижа за конете, макар че никой не ме кара да помагам. Докато вечеряме, Димитри предлага на групата ни съкратен вариант на обясненията си относно присъствието си на това място. Така Соня и Луиса научават, че Димитри е член на Григъри, изпратен да помага на Едмънд по пътя ни към Алтус. Той не се разпростира върху чувствата, които изпитва към мен, нито върху евентуалните последици, които го очакват, задето ни помага.
Пожелавам лека нощ на Едмънд и Димитри и влизам в палатката, където цари необичайно напрежение. Свикнала съм с напрегнатото мълчание между Соня и Луиса — между всички нас, — ала този път сякаш усещам тежестта на думите, или изречени в мое отсъствие, или напълно премълчани.
Но дори неловкостта, породена от новосъздалите се отношения помежду ни, не е в състояние да потисне любопитството от внезапната поява на Димитри.
Соня се диви.
— Но това е господинът от Дружеството!
— Да.
Тъй като в момента оправям леглото си за лягане, мога да избегна поне погледа й, ако не друго.
— Чакай, чакай — намесва се Луиса. — Нима казваш, че вече сте се запознали?
В гласа й долавям странна нотка и се питам дали пък не ревнува, задето двете със Соня сме преживели още нещо в нейно отсъствие. Размеквам се, ала не за дълго. Няма място за нежности, щом Луиса се е предала на Душите, колкото и да не го е искала.
Започвам да свалям фибите от косата си.
— „Запознали“ не е точната дума. Двете със Соня го срещнахме на една сбирка на Дружеството в Лондон, това е.
— Нима тогава не знаеше кой е той? — пита Соня.
Отпускам ръце встрани, не успяла да сваля всички фиби от косата си, и се обръщам към нея. В укорителния й тон усещам нотки на гняв и не бъркам.
— Разбира се, че не! Ако знаех, щях да ти кажа.
— Щеше ли, Лия? Наистина ли щеше да ми кажеш? — в очите й проблясва гняв и аз не разбирам причината му.
Накланям глава на една страна — не вярвам на ушите си.
— Соня… Разбира се, че щях да ти кажа. Как можеш да допуснеш противното?
Тя присвива очи, сякаш не знае дали да ми вярва, или не, и за миг между нас увисва неловка тишина, докато най-после отпуска рамене и шумно издиша.
— Извинявай — търка слепоочията си, присвила очи от болка. — Толкова съм уморена! Уморих се от конете, от гората, от непрекъснатия страх от Хрътките и Душите.
— Всички сме уморени. Но ти се заклевам, че до преди малко не знаех нищо за Димитри. — Въздъхвам и се мъча да се справя със собствената си безпомощност, със собствената си умора. — Повече не мога. Лягам си. Несъмнено утре ни чака още един изнурителен ден.
Обръщам се да облека нощницата си, без да дочакам отговор. Няма значение дали искат да продължаваме да си говорим, или не, защото ако продължим, ако бъда принудена да слушам оплакванията им още само миг, ще започна да крещя. Утре ще кажа на Соня за предателството на Луиса. Ще бъде разговор, който не желая да проведа.
По-късно, увита с одеялата до брадичката, си мисля, че няма да мога да заспя бързо въпреки тишината в палатката. Струва ми се, че часове занапред ще продължавам да се треса от изпитания през изминалия ден ужас. Ала умората ми взема превес и аз заспивам, преди главата ми да е докоснала възглавницата.
Имам усещането, че съм заспала дълбоко, когато се събуждам по средата на съня си. Сигурна съм, че не пътувам, макар че виденията ми не приличат на сън, а на реалност. Сънувам, че съм в средата на един кръг, вкопчила ръце в някакви хора без лица от двете ми страни. Пред мен лумти голям огън и през огнените езици зървам увити в широки мантии фигури, и те вкопчени една в друга.