От центъра на групата се носи призрачна мелодия и аз с почуда откривам, че устата ми се отваря и затваря, а от устните ми се отронват думи, които са ми познати и в същото време са ми съвсем чужди. Усещам как изпадам в нещо като транс и вече почти съм се предала, престанала съм да си задавам каквито и да е въпроси, когато страшен трясък преминава сякаш по цялото ми тяло и го разцепва на две. Викам с всички сили, но останалите продължават да пеят, сякаш нищо не се е случило. Сякаш в същия този миг тялото ми не е разцепено на две половини от някое невидимо същество.
Инстинктивно се дърпам от групата, залитам към огъня, а ръцете, които досега стискаха моите, внезапно се сключват около мен и аз се озовавам в капана на облечените в широки наметала фигури. Залитам нататък и се срутвам като безформена купчина на земята, а болката отново раздира тялото ми. Макар че сънувам, усещам мириса на тревата под себе си — сладък и омаен — и се опитвам да се отблъсна с ръце от земята. Отново да стъпя на краката си.
Ала не падането, нито усилията, които полагам да се вдигна на крака, ме карат да подскоча и да се събудя. Не. А моята ръка, вкопчена в коравата земя. Дори не самата ми ръка. А китката й и медальонът, който я обгръща.
Откакто преди година двете със Соня напуснахме Ню Йорк, медальонът не е променял мястото си — той спокойно обгръщаше китката на Сонината ръка.
До този момент.
15.
Стресната в съня си, аз се успокоявам, като виждам лицето на Соня пред себе си. Въпреки напрежението помежду ни то излъчва приятелска обич и това изражение не се е променяло от мига, в който започнахме опитите си да доведем пророчеството до неговия край.
Сядам в постелята с ръце на гърдите, сякаш да обуздая лудешкото туптене на сърцето си.
— О! О, божичко!
Соня поставя ръка върху моята.
— Шшт! Тихо, Лия. Няма нищо. Всичко е наред.
Тя слага главата ми обратно върху възглавницата, а в гласа й се усеща нещо сладостно и зловещо. Нещо много ужасно поради своята невинност.
— Почивай си, Лия. Недей така.
В началото се обърквам. Думите й звучат безсмислено, несвързано и не мога да ги разбера. Но накрая вече нямам нужда от думи. Накрая тъкмо медальонът, обгърнал китката ми като в моя сън, ми казва всичко, което трябва да знам.
— Какво… какво е това? Защо медальонът е на ръката ми, Соня?
Нямам време да диря закопчалката в мрака. Дърпам кадифения шнур, на който виси медальонът, тя се счупва и той пада на земята.
Соня лази в тъмнината и се рови из одеялата, опънати върху пода на палатката. Още преди да го открие, започвам да разбирам, ала когато го намира, когато пропълзява обратно към мен с медальона в ръка, вече съм сигурна.
— Сложи го, Лия. Само за малко. За доброто на всички ни е, и не на последно място за твое собствено добро.
Очите й блестят в мрака и в този миг аз се сблъсквам с ужаса, с онзи неописуем ужас, който не бях изпитала дори при срещата си с Душите, с медальона, нито със самия Самаил. В същия този миг поглеждам в невинните като на ангел Сонини очи, искрящи с пламъка на безумието, и разбирам, че по-голямо наказание от това не съществува.
Нямам представа колко време се взирам в синевата на очите й, докато се мъча да видя в тях онази Соня, която познавам, и да я свържа с момичето пред себе си — с момичето, опитващо се да ме използва като Порта, през която ще премине злото. Но когато най-после идвам на себе си, бързо побягвам и притискам гръб в брезентовата стена на палатката.
А после започвам да пищя, да пищя, да пищя.
— Мислех, че си ти.
Думите ми са отправени към Луиса, която седи до мен край огъня. Засега сме сами, увити в одеялата поради нощния студ, а Едмънд и Димитри укротяват Соня в другата палатка. Откакто я откопчиха от мен — ревяща и ритаща с крака във всички посоки — не съм виждала нито един от двамата. Луиса е в почуда.
— Аз ли? Защо?
Свивам рамене.
— Държеше се странно — изчезваше по никое време и изглеждаше… гневна и не на себе си.
Тя сяда по-близо до мен и ме хваща за ръката.
— Знаех, Лия. Знаех, че нещо не е наред със Соня. Попитах я и тя стана предпазлива.