— Но… аз те видях. Гадаеше край реката.
Дори при тези обстоятелства се чувствам неудобно да й призная, че съм я шпионирала. Ала Луиса сякаш не я е грижа.
— Наистина гадаех. Мъчех се да зърна нещо, което да ми подскаже поне малко за Соня. Нещо, което би ми помогнало.
— Защо просто не ми каза, Луиса? Защо не ме предупреди?
Тя въздиша, пуска ръката ми и по екзотичното й лице преминава сянка на съжаление.
— Ако бях споделила подозренията си, едва ли щеше да ми повярваш. Защото става дума за Соня. Чаках да получа доказателства.
В гласа й вече липсва горчивината, с която бях свикнала по време на близостта си със Соня. В него сега има само съжаление.
От устата ми изригва нещо като смях и се плиска в нощта.
— Е, вече имаме доказателство, нали така?
Въпросът ми не изисква отговор, и двете го знаем. Не намирам какво да кажа за Соня, а очевидно и Луиса се чувства по същия начин, защото седим в тишината, нарушавана единствено от пращенето на дървата в огъня, и мълчим. Откъм палатката долитат гласове, но аз не се опитвам да разбера думите, които Едмънд, Димитри и Соня си разменят. Те са просто фон на собствените ми объркани мисли.
Шумът от ботуши върху коравата земя известява приближаването на Димитри. Обръщам се назад и го виждам.
— Успокои се — казва той и аз осъзнавам, че говори за Соня. — Добре ли си?
— Добре съм.
Нямам думи, с които да изразя, че изобщо не съм добре. Че съм разтърсена до дъното на душата си от факта, че Душите биха могли да превърнат най-доверената ми приятелка в свой съюзник срещу мен. Че медальонът вече не е на безопасно място и ние не можем да бъдем спокойни, докато не открием липсващите страници.
Димитри сяда от другата ми страна и Луиса се навежда напред, за да го вижда.
— Как е тя, господин Марков?
— Щом ще говорим по такива въпроси, настоявам да ме наричате Димитри — отвръща той.
Поглежда да види дали одобрявам предложението му и аз свивам рамене.
— Добре тогава, Димитри — продължава Луиса. — Как е Соня?
— Тя е… обезумяла. Не е с ума си.
— Какво говорите? — пита тя. — Нима не осъзнава какво се опита да направи? Не си ли спомня?
— Напротив, спомня си много добре и дори не се извинява за стореното. Говореше високопарно за причината, поради която Лия би трябвало да носи медальона, и че… е постъпила добре, като се е опитала да го сложи на ръката й, докато спи. Помъчихме се да й налеем разум в главата, но по всичко личи, че Душите здраво я държат.
— Не може… да бъде — поклащам глава аз. — Соня е толкова силна!
— И най-надарените измежду нас биха се борили с всички сили да държат Душите на разстояние — очите на Димитри излъчват съчувствие, докато ни обяснява. — Те сигурно са знаели, че медальонът е у нея, така, както знаят, че е твоя приятелка и довереница. Всъщност никой не бива да се изненадва, че се стигна дотук.
Ала аз се изненадвам. Соня винаги е била по-силна на вид от останалите. Бих казала по-добра и по-сигурна в заложбите и ролята си в пророчеството. Би било кощунство да си мислим, че с действията си е помагала на Душите. Но не изричам мислите си на глас. Боя се да не изглеждам наивна.
— И какво ще правим сега? — Луиса отправя въпроса си към Димитри. — Имам предвид Соня. А също и Лия, както и медальона.
— През останалата част от пътуването ще трябва да държим Соня далеч от Лия. Е, ще се наложи да бдим над нейното спокойствие.
— Как предлагаш да го направим при нейното душевно състояние?
Като си спомня трескавите молби на Соня, писъците й, когато Димитри я измъкна от палатката, тази задача изглежда доста трудна.
— Поставих в чая й бял имел. Мисля, че ще я успокои, поне за известно време — отвръща Димитри.
Помня, че бях чела нещо по време на един от дългите уроци в татковата библиотека.
— Имелът не е ли отровен?
Димитри поклаща глава.
— Не и този сорт. Той е древно растение, известно с успокояващото си действие върху организма не само в тези гори, а и на острова, където се намира Алтус. Ще открием достатъчни количества от него, за да поддържаме Соня в добро състояние, докато я отведем при Сестрите.
— Добре — кима с глава Луиса. — Ами медальона? През цялото време Соня го носеше на собствената си ръка и така предпазваше Лия.
Димитри свежда поглед към ръцете си и аз разбирам, че той размишлява, блъска си главата да измисли начин да пази медальона и в същото време да защити и мен от силата му да ме използва като Порта.