Изправям се на крака, защото ми хрумва нещо, от което усещам мощен прилив на енергия, чиито вълни ме обливат до мозъка на костите.
— След колко време ще стигнем до острова? — отправям въпроса си към Димитри с надеждата, че познава гората по-добре от мен.
— Е, трудно е да се каже точно колко — бърчи вежди той. — Зависи с каква скорост се придвижваме.
Луиса въздиша. Познавам я добре и съм сигурна, че търпението не е най-силната й черта.
— Приблизително, Димитри.
Още преди да се обърне към мен с отговора си, разбирам, че се е подразнил.
— Около три дни. Защо?
Не отговарям веднага. Вместо това му задавам друг въпрос:
— У кого е медальонът в момента?
— Ами… у мен — отвръща той.
— Може ли? — протягам ръка, ала исканото разрешение е чиста формалност от моя страна, тъй като медальонът принадлежи само и единствено на мен.
— Сигурна ли си, че идеята е добра, Лия? — в гласа на Луиса усещам опасение; аз също се страхувам, но знам, че няма друг начин.
— Бих искала да взема медальона, ако обичаш.
Ще ми се да вярвам, че в очите на Димитри проблясва възхищение, ала не съм сигурна — вероятно в случая проявява просто покорство. Както и да е, той бърка в джоба си и измъква нещо отвътре. Затаявам дъх, щом зървам черната кадифена панделка да виси между пръстите на ръката му. Аз, разбира се, съм я виждала на Сонината ръка. Но като я зървам около китката на човек, на когото имам безкрайно доверие, чувствам се различно — не е като да гледам медальона в свободно състояние в очакване да се обвие около собствената ми ръка.
Димитри ми го подава и аз затварям очи, а пръстите ми се сключват около черното кадифе. Усещането при допира до панделката и металния медальон ми е познато дори от собственото ми тяло. Близостта, която чувствам, прониква през цялото ми същество и в същия миг ме обзема чувство на омраза, примесено с ужасяваща необходимост да го нося. С усилие отварям очи. Трудно ми е да се върна в настоящето и да събера мислите си.
И всичко това ми се случва още преди да закопчая медальона около китката и да го почувствам върху кожата си. Ала не мога да мисля върху станалото, тъй като не мога да го променя. То е нещо, което трябва да направя, колкото и да е болезнено, колкото и да е ужасяващо, колкото и да изглежда невъзможно.
Увивам панделката около китката на дясната си ръка и стискам златната й закопчалка. Белегът е на другата ми ръка, но аз знам, че това не е гаранция за безопасността ми. Медальонът бе намерил пътя си до мен при много по-сложни и трудни обстоятелства от сегашните.
Когато Луиса проговаря, гласът й трепери.
— Но… Лия, не бива да носиш медальона. Нали знаещ какво може да ти се случи?
— Знам го по-добре от всеки друг, но няма друг начин.
— Може би трябва да го дадеш на Едмънд или на… Димитри? На когото и да е, само да не го носиш ти…
Думите й не ме обиждат. Сигурна съм, че иска само да ме защити. Тя знае: аз съм най-уязвима към притегателната сила на медальона. Поради прокълнатата ми роля в пророчеството — ролята на Портата.
— Не, Луиса. Имах късмет да използвам услугите на Соня, която известно време ме предпазваше от него, ала не мога завинаги да прехвърлям отговорностите си другиму.
— Да, но… — тя поглежда към Димитри и отново обръща поглед към мен. — Димитри?
Той се взира в очите ми. Нямам представа какво вижда в тях, какво го кара да гледа право през мен, докато накрая усещам, че всичките ми тайни са разкрити.
— Лия има право — казва Димитри. — Нейно задължение е да носи медальона. Той й принадлежи.
Той говори уверено, в очите му няма и сянка на съмнение и в този миг аз усещам вълнение, което е по-дълбоко от физическо привличане. По-дълбоко е дори от странната връзка, която възникна между двамата ни още в самото начало.
Луиса е объркана.
— Но как ще го опазиш да не се увие около другата ти китка? Чакат ни още три дни и три нощи!
С мъка откъсвам поглед от Димитри и се обръщам към Луиса.
— Губя контрол върху него само когато спя.
Тя ме поглежда така, сякаш съм изгубила разсъдъка си.
— Тогава?
— Просто няма да заспивам — вдигам рамене аз.
— Какво имаш предвид?
— Ами това, което казах. До Алтус имаме три дни път. През това време няма да спя. Убедена съм, че щом пристигнем, Сестрите ще ме посъветват какво да правя.