Луиса се обръща към Димитри.
— Няма ли да й налееш малко разум в главата? Моля те.
Той тръгва към мен, хваща ме за ръката и с усмивка й отвръща:
— Изглежда ми напълно разумна. Засега това е най-доброто разрешение на въпроса. Вярвам на Лия повече отколкото на всеки друг. Тя ще се опази от медальона.
Луиса ни гледа така, сякаш и двамата сме в еднаква степен луди, после вдига ръце във въздуха.
— Ами Соня? Кой ще отговаря за нея? И с това ли ще натоварим Лия?
През очите на Димитри пробягва сянка и това е видно дори на оскъдната светлина на огъня.
— Не, разбира се. Двамата с Едмънд го обсъдихме. Той ще язди най-отпред, а конят на Соня ще е завързан за неговия. Ти — поглежда към Луиса той — ще яздиш след тях, а след теб ще се движи Лия. Най-отзад ще яздя аз в случай, че нещо се обърка. Ако Соня иска да се отдели по личните си нужди, ти ще я придружаваш. В състоянието, в което се намира сега, няма как да избяга.
Той вдига глава, оглежда тъмнината, която ни обгражда отвъд светлината на огъня.
— Просто няма къде да отиде.
За миг ми се струва, че Луиса може да възроптае. Отваря уста да каже нещо, но после бързо я затваря.
— Много добре — съгласява се тя и в гласа й долавям възхищение.
Димитри кима с глава.
— Лия може и да не спи, но ти трябва да спиш. През идните дни тя ще има нужда от всички ни.
Луиса колебливо кима и аз разбирам, че тя не иска да ме остави сама в безсънната ми нощ.
— Сигурна ли си, че всичко с теб ще е наред, Лия?
— Разбира се — съгласявам се аз. — И без друго вече поспах, а утре ще видим.
— Не бива да се тревожиш, Луиса — казва Димитри и обгръща раменете ми с ръка. — През цялата нощ ще съм тук. Лия няма и за миг да остане сама.
Невъзможно й е да прикрие облекчението, което се изписва на лицето й, и в същото време умората, която досега прозираше в ъглите на очите й, изведнъж я поваля. Тя се приближава и аз потъвам в прегръдките й.
— В такъв случай ще се видим утре сутринта. Ако ти трябва нещо, просто ме викни, става ли?
Аз кимам с глава, тя се обръща и прекосява бивака към палатката.
— Ела — дърпа ме Димитри да седна до него на земята до огъня, обляга се на дънера на дървото и ме придърпва така, че да се облегна на гърдите му. — Ще ти правя компания до сутринта.
— Не е необходимо. Наистина. Всичко ще е наред. Отначало се противопоставям на близостта му, като държа тялото си на сантиметър разстояние от неговото. Но след няколко минути се предавам и скланям глава на силното му рамо. Много е удобно, сякаш е направено специално за да ме приюти.
— Трябва да поспиш — казвам. — Аз не мога, но това не означава, че ти не бива да си починеш.
Той клати глава и страните му докосват косата ми.
— Не — отвръща. — Щом ти няма да спиш, няма да спя и аз.
И цяла нощ не мигва. Едва по-късно с малко неудобство си давам сметка колко отдавна не съм се сещала за Джеймс.
16.
Яздим едва от час, ала вече знам, че най-трудното ще бъде да не обръщам внимание на Сонините тиради. Започна се още щом слънцето се показа в мъгливата утрин.
Минах с наведена глава покрай палатката, в която бяха сервирали закуската на Соня, ала чух гласа й. И макар до мен да достигнаха само откъслечни фрази, тутакси разбрах дълбоката й заблуда.
„… моля ви, сигурна съм, че ако кажете на Лия…“
„Тя не разбира… Самаил е неин съюзник…“
„… накрая само ще влоши положението си…“
Сониният глас, гласът, който през изминалата година неизменно е бил до мен и в минути на удоволствия, и в минути на страх, да защитава Самаил, бе нещо, което не бих могла да понеса. Сякаш това не ми беше достатъчно, ами и Димитри настоя да отида в края на бивака, когато изведат Соня до коня й. Не бях сигурна дали иска напълно да ни отдели една от друга поради опасенията си, че аз не съм достатъчно силна, за разлика от Соня, но този път се подчиних на волята му.
Не чувствам умора. Още не, макар да усещам, че и това ще стане много скоро. Засега съм отнесена и нервите ми са опънати от съзнанието, че медальонът е на ръката ми. Не съм го носила, откакто напуснахме Ню Йорк. Откакто осъзнах, че е опасно да го нося, тъй като в онзи момент силата ми бе твърде ограничена.
Сега той принадлежи само на мен.