Присъствието му около китката ми ме кара да се чувствам жива до полуда, сякаш нервните ми окончания стоят оголени на повърхността на тялото. Усещам и най-слабия полъх на вятъра, и най-приглушения шум на листата по клоните над главите ни, и то така, сякаш се намират под самата ми кожа. Сърцето ми пулсира с мощ, от която ме боли и която не мога да укротя. Мъча се да не мисля за това.
През целия ден съсредоточено се взирам в гърба на Луиса, която язди пред мен, а Сарджънт уверено ме води през гората. Дърветата и шубраците покрай мен се сливат в мъгляво зеленикаво петно, което след известно време преставам да забелязвам. Докато се люшкам на гърба на Сарджънт, желанията ми са само две: бързо да стигнем до острова и да успея да остана будна докрай.
Сенките се удължават, въздухът захладнява и най-после Едмънд избира място за бивак, което е хем близо до вода, хем е достатъчно закътано, за да се чувстваме защитени в случай на нужда. Отвеждам Сарджънт в единия край на лагера, а Едмънд и Димитри придружават Соня до другия. Ефектът на белия имел, който Димитри й сложи в сутрешния чай, вероятно е отслабнал, защото тя говори със силен глас, който навява студ в душата ми.
— Лия! Лия! Няма ли да говориш с мен? Само за минутка?
Макар и е болка, аз извръщам глава встрани.
Завързвам Сарджънт за едно дърво, отпускам се на земята, опирам гръб в дънера на съседното дърво и затварям очи, сякаш така няма да чувам гласа на Соня.
— Опитай се да не обръщаш внимание, Лия — казва Луиса и присяда на твърдата земя до мен. В този миг нито една от двете ни не я е грижа за никакви удобства, дори в много отношения предпочитаме земята пред седлото, на което прекарваме толкова дълго време.
Обръщам се към Луиса и подпирам глава върху свитите си колене.
— Наслушах й се през последните месеци.
Тя съчувствено клати глава.
— Знам. Но нали осъзнаваш, че не Соня те вика сега? Не Соня постави медальона на ръката ти в тъмната нощ?
— Така е. Ала не ми става по-леко. Щом я погледна в очите, виждам Соня, но думите й… — няма нужда да довършвам.
Луиса протяга ръка и закрепва падналия кичур коса зад ухото ми.
— Ще отмине, Лия. Всичко ще отмине. Ще пристигнем в Алтус и Сестрите ще помогнат на Соня отново да открие себе си.
— Ами аз? — питам. — Нима мога да остана будна завинаги, с медальона, който от сега нататък ще е моето тежко бреме, на ръката? Докъде ще стигна така?
— Нямам представа, Лия. Но съм сигурна, че сме изминали дълъг път дотук — усмихва се Луиса. — Нека вършим нещата едно по едно. Най-напред да стигнем до Алтус, пък после ще видим.
Кимам с глава и ставам от земята.
— Ще помогна за вечерята.
Тя обръща поглед към палатката, която вече е разпъната и в която са настанили Соня на безопасно място.
— Дали е разумно? Може би тази вечер мъжете ще трябва да охраняват лагера ни. — В очите й проблясва състрадание. — Тя няма да престане, Лия.
— Трябва да правя нещо, Луиса. Ако остана още миг на едно място, ще полудея.
Отправяме се към огъня, който Едмънд току-що е стъкнал. Не знам как Соня е разбрала, че се приближавам, тъй като не казвам и дума близо до палатката, но тя тутакси започва да ме безпокои.
Щом стигам до огъня, виждам лицето на Едмънд, от което се излъчва нежност.
— Добре ли сте?
Преглъщам тъгата, която при този въпрос се надига в душата ми като приливна вълна.
— Искаме да помогнем за вечерята.
Той се колебае, бавно кима с глава и ни дава нож и торба с моркови. Отнасям ги на малката масичка, на която режем продуктите. Започвам да кълцам и да стържа и за малко се разсейвам — не обръщам внимание на Соня, която продължава защитната си реч от палатката, като сурово ме укорява. Поне така си казвам, докато се мъча да отпъдя думите й от съзнанието си.
Двамата с Димитри седим край огъня, а Едмънд пази пред палатката на Соня. Другата палатка е само за Луиса. Вероятно тя ще е единствената, която ще се наспи тази нощ.
— Не ти ли е студено? — пита Димитри и грижливо затъква краищата на одеялото около раменете ми.
Бе настоял да ми прави компания и през втората дълга нощ и макар да не си го признавам на глас, на мен ми е приятно да усещам масивната му гръд, когато се облегна назад.
— Добре съм, благодаря. Но ти наистина трябва да поспиш. Все някой от групата ни трябва да е добре отпочинал, а съм убедена, че това няма да съм аз.