Гласът на Димитри прозвучава досами ухото ми:
— Не можеш да си представиш колко малко сън ми е нужен. При това напоследък и без това сънувам само теб.
Аз нервно се смея, хваната натясно от неочакваното признание, като се старая да внеса лекота в разговора ни.
— Е да, да видим дали ще се чувстваш по същия начин след две безсънни денонощия!
Димитри извърта глава, за да ме вижда по-добре. В гласа му долавям мъчителен смях.
— Нима се съмняваш, че мога да остана буден до теб?
После продължава, без да дочака отговор:
— Е, и това ако не е предизвикателство! Приемам го!
Дори при тези обстоятелства не мога да престана да се смея.
— Много добре. Тогава те предизвиквам.
Той се намества зад мен и заравя лицето си в косата ми, а аз не преставам да се чудя защо се чувствам тъй спокойна в негово присъствие. Вероятно тайнствената гора ни пренася в съвършено различен свят и аз се чувствам така, сякаш съм познавала Димитри през целия си живот. Не усещам ни най-малко неудобство от близостта си с мъж, когото познавам от толкова кратко време. Лудост е да изпитвам такова спокойствие и аз се питам дали ще мога да остана будна, затоплена от огъня и от тялото му до своето.
В усилието си да не заспя предлагам на Димитри да играем на играта „Сто въпроса“ и започваме да се редуваме и да си задаваме най-разнообразни въпроси — от нелепи до сладостно нагарчащи. Забравям за пророчеството — двамата се държим като най-обикновени хора, които се опитват да се опознаят по-добре. Ние се смеем и шепнешком доверяваме най-скритите си тайни, а аз усещам как с всеки изминал момент ставаме все по-близки. Едва когато се уморяваме да питаме и отговаряме, много преди някой от нас да е достигнал стотния въпрос, двамата се умълчаваме. Димитри заравя лице в косата ми и дълбоко поема въздух. Не мога да сдържа смеха си.
— Какво правиш?
— Косата ти ухае прекрасно — отвръща той, а гласът му е глух и едва се чува.
Закачливо го удрям по ръката.
— Уф! Какъв лъжец! При такова дълго пътуване човек трудно спазва хигиенните изисквания.
Той вдига глава и отмята косата ми на една страна така, че да оголи шията ми.
— Наистина ухае прекрасно. Мирише на гората, на леденостудената вода на реката и… на теб.
Димитри навежда глава към оголения ми врат и когато докосва с устни кожата ми, тръпки пробягват по гърба ми. Главата ми сама се накланя на една страна. С разума си чудесно разбирам, че е скандално да позволиш на мъж да му отпусне юздите, особено ако го познаваш толкова отскоро. Ала останалата част от мен, онази, която не мисли, копнее целувките му да не спират. Тъкмо тази ми част протяга ръка назад, преплита пръсти в гъстата му черна коса и придърпва главата му към шията ми.
От гърлото му се откъртва приглушен стон. С кожата си усещам вибрациите му.
— Лия, Лия… Не така би трябвало да те държа будна.
В гласа му долавям терзанията му и знам, че той също се бори с желанието си, както и е очакванията, които бих могла да питая към един добре възпитан господин.
Ала тъкмо в този момент ние сме много далеч от доброто възпитание. Тук, в гората, на път за Алтус, и двамата сме оставени сами на себе си.
Тялото ми се извива в ръцете му, аз коленича пред него, благодарна, че широкият брич не ограничава движенията ми. Вземам главата му в ръцете си и надничам в бездънните му очи.
— Не ти ме държиш будна.
Навеждам устни към неговите, после леко се отдръпвам, за да изрека:
— Аз не те оставям да спиш — и леко ги допирам до неговите, като продължавам да говоря:
— Не те оставям да спиш, защото не искам.
Той въздиша, поваля ме на коравата земя и подпъхва одеялото под главата ми. Ръцете му се движат по цялото ми тяло над дрехите и това не ми се струва нередно. Не е нито скандално, нито неприлично.
Обсипваме се един друг с целувки с различна сила и продължителност, изразяващи и нежност, и толкова разтърсваща страст, че чак дъхът ми спира, а Димитри трябва да се отдръпне, за да се успокои. Накрая сякаш по взаимно мълчаливо съгласие и двамата спираме. Отпускаме се и когато опирам глава на рамото му, забелязвам раздърпаните ни дрехи и забързаното ни дишане; мога да съм само благодарна, че Едмънд се намира в другия край на притихналия лагер.
Не чувствам умора. Всъщност кръвта с нова сила препуска в жилите ми и макар да съм уверена и изненадващо готова да поема ролята си в пророчеството, в същото време усещам всеобхващащ покой. Сякаш за първи път през последните месеци съм точно там, където трябва да бъда.